Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Войниците започнаха да се разотиват, но всички още не бяха напуснали стаята, когато Баша се затече към мъжа си, преметна ръце на шията му и започна да му шепне нещо на ухото. Той се усмихваше и клатеше глава в знак на отрицание, но, изглежда, тя настояваше, като все по-силно стискаше ръце около шията му. Пан Заглоба видя това и каза:
— Направи й веднъж това удоволствие; тогава и аз, старецът, ще се потътря с вас.
Двайсет и шеста глава
В бандите, които се занимаваха с разбойничество по двете страни на Днестър, влизаха хора от всичките народности, жители на околните области. Всред тях винаги имаше най-много татари бегълци от добруджанската и белгородската орда, още по-диви и по-храбри от кримските си побратими, но не липсваха също така и власи, и казаци, и унгарци, и полски слуги, избягали от станиците, разположени по брега на Днестър. Те вилнееха ту по полската, ту по влашката страна, като постоянно преминаваха граничната река, щом ги притиснеха перкулабите или комендантите на Жечпосполита. Тия банди имаха недостъпни скривалища в пещерите, в долищата и горите.
Главната цел на техните нападения бяха стадата от едър рогат добитък или коне на станиците, които зиме не се прибираха от степта, а сами си търсеха храна под снега. Но освен това те нападаха селата, градчетата, паланките, по-малките гарнизони, полските търговци, па дори и турските, както и посредниците, които отиваха в Крим с откупи. Тия банди имаха своя дисциплина и свои главатари, но рядко се обединяваха едни с други. Дори често се случваше по-многобройните да избиват по-малочислените. Те се бяха гъсто намножили навсякъде по земите на Рус, особено от времето на полско-казашките войни, когато изчезна всяка сигурност по тия места. Бандите край Днестър, подсилвани от бегълци от ордите, бяха особено опасни. Някои от тях брояха до петстотин души. Главатарите им си присвояваха титлата бей. Те опустошаваха страната съвсем по татарски и често пъти самите командири наистина не знаеха дали имат работа с разбойници или с предни чамбули на цяла орда. Тия банди не бяха в състояние да се съпротивяват срещу редовните войски, особено срещу конницата на Жечпосполита, но намерили се в безизходица, биеха се отчаяно, защото знаеха, че паднат ли в плен, ги чака въже. Оръжието им беше най-разнообразно. Нямаха лъкове и пушки, които всъщност малко можеха да им послужат при нощни нападения. По-голямата част беше въоръжена с турски ханджари и ятагани, с боздугани, с татарски саби и конски челюсти, нанизани на дъбови сопи и завързани с въженце. В силната ръка това последно оръжие вършеше много работа, защото трошеше всяка сабя. Някои носеха вили, много дълги, здраво обковани с желязо; някои най-сетне носеха копия, които при нужда насочваха срещу конницата.
Бандата, която се бе спряла при Шероци брод, трябва да беше извънредно многобройна или да е била страшно притисната в молдавската страна, щом се бе осмелила да се приближи до хрептьовския гарнизон въпреки страха, който будеше самото име на пан Володиовски всред всички разбойници по двата бряга. Вторият разезд съобщи, че тя се състояла от повече от четиристотин души, с вожд Азба бей, прочут разбойник, който от няколко години изпълваше със страх и полската, и молдавската страна на Днестър.
Пан Володиовски се зарадва, когато узна с кого ще има работа, и веднага издаде съответни заповеди. Освен хоронгвите на Мелехович и на пан Мотовидло тръгнаха и хоронгвите на подолския генерал и на пшемиския подстолник. Те тръгнаха още през нощта и уж на различни страни, но както рибарите залагат широко гриба, та после да се съберат при един отвор, така и тия хоронгви се движеха в широк кръг, за да се съберат призори при Шероци брод.
Баша следеше с разтуптяно сърце излизането на войските, понеже това щеше да бъде нейната първа акция, и много се радваше на тия стари степни вълци. Те излизаха толкова тихо, че не можеше да се чуят дори в самия форт. Не иззвънтяха шпори, стреме не се удари в стреме, ни сабя в сабя, кон не зацвили. Нощта беше хубава и необикновено светла, тъй като беше пълнолуние. Месецът осветяваше добре хълма, на който беше разположена станицата, и степта, леко наклонена по всички посоки; и все пак едва излязла някоя хоронгва извън палисадата, едва засвяткала със сребърни искри, които месецът изтръгваше от сабите, и вече изчезваше от очите като ято яребици, гмурнали се в тревата. Имаше нещо тайнствено в този поход.