Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Хълма беше пълен с такива деца, грабнати от ръцете на Боговете. Мерлин смяташе, че в нас има нещо особено и когато пораснем, бихме могли да бъдем новото поколение друиди и жрици, което би могло да му помогне да възстанови старата религия на Британия, заличена от римляните. Мерлин обаче така и не намери време да ни обучи, затова когато пораснахме, повечето от нас станаха земеделци, рибари, съпруги. По времето, когато аз живеех на Хълма, само Нимю изглеждаше белязана от Боговете и се учеше да стане тяхна жрица. Единственото, което аз исках, беше да стана воин.
Тази амбиция запали в мен Пелинор. От всички създания в дома на Мерлин Пелинор беше на най-голяма почит. Той бил крал, но саксите взели земята и очите му, а Боговете — разсъдъка. Трябвало да го изпратят на Острова на Смъртта, където отиваха опасно лудите, но Мерлин заповядал да го задържат на Хълма, затворен в една клетка подобна на тези, в които Друидан гледаше прасетата си. Пелинор живееше гол, бялата му коса се спускаше до коленете, а на лицето му вместо очи чернееха две празни дупки, които винаги сълзяха. Той непрекъснато произнасяше несвързани тиради и разясняваше на света своите неволи, а Мерлин слушаше лудостите му и извличаше от тях божествените послания. Всички се страхувахме от Пелинор. Той беше напълно невменяем и безумието му не знаеше граници. Веднъж беше сготвил едно от децата на Себил на своя огън. Мен обаче, колкото и да е странно, Пелинор ме харесваше, макар и да не знам защо. Често се промъквах между решетките на клетката му, той ме прегръщаше и ми разправяше за сражения и опасни ловни приключения. Разказваше като нормален човек, никога не ме е наранявал, нито пък Нимю. Но все пак (както Мерлин винаги казваше) ние двамата с Нимю бяхме любимите деца на Бел.
Бел може и да ни е обичал, но Гуендалин ни мразеше. Тя беше съпруга на Мерлин, вече стара и беззъба. Гуендалин можеше много добре да си служи с билките и магиите, но Мерлин я беше изгонил, когато някаква болест обезобразила лицето й. Това станало много преди аз да дойда на Хълма. Онези дни всеки нарича Лошото време. Тогава Мерлин се върнал от едно пътуване на север луд и плачещ. По-късно върнал разсъдъка си, но не и Гуендалин в дома си. Все пак той й беше разрешил да живее в една колиба близо до дървената ограда. Там Гуендалин прекарваше дните си като правеше магии срещу мъжа си и крещеше обиди по всички ни. А най-много мразеше Друидан. Понякога тя го подгонваше с нагорещен ръжен, а той бягаше и се препъваше покрай колибите. Ние децата викахме за нея, жадни да видим кръвта на джуджето, но той винаги се измъкваше.
Ето такова беше странното място, където пристигна Норуена с престолонаследника Мордред. Може да съм го описал малко като място на ужасите, но всъщност това беше едно добро убежище. Ние бяхме привилегированите деца на лорд Мерлин, живеехме свободни, работехме малко, смеехме се. Инис Уидрин, Стъкленият остров, беше щастливо място за нас.
Норуена пристигна през зимата, когато мочурищата на Авалон бяха покрити с бляскав лед. В Инис Уидрин имаше един дърводелец на име Гулидин. Жена му имаше момче на възраст колкото Мордред. Гулидин ни направи шейни и ние огласявахме небето с щастливи викове, докато се спускахме по снежните склонове на Хълма. Рала, съпругата на Гулидин, беше избрана за дойка на Мордред и принцът, независимо от недъга си, растеше здрав и силен благодарение на нейното мляко. Дори здравето на Норуена се подобри, когато ужасният студ поомекна и бодливият гъстълак край свещения извор в подножието на Хълма бе покрит с пухкав сняг. Принцесата беше все още много слаба, но Моргана и Гуендалин и даваха билки, монасите се молеха и последиците от раждането, като че ли започнаха да отшумяват. Всяка седмица Великият крал получаваше новини за здравето на своя внук и всяка добра новина беше възнаграждавана — вестоносецът се връщаше с някое златно украшение или с рог, пълен със сол, или шише със скъпо вино, което Друидан обикновено си присвояваше.
Ние чакахме Мерлин да се върне, но той не си идваше и Хълма изглеждаше пуст без него. Животът обаче си течеше по старому. Складовете трябваше да се пълнят, а плъховете трябваше да се избиват. Три пъти на ден трябваше да се носят нагоре дърва за огрев и вода за пиене. Гудован, писарят на Мерлин, отмяташе по списък платените суми от арендаторите, а Хюел, управителят на Мерлин, обикаляше с коня си именията, за да се увери, че никое семейство не мами господаря в негово отсъствие. И Гудован, и Хюел бяха трезви, упорити и работливи мъже. Според Нимю това доказваше, че Мерлин проявява своите странности само там, където не става въпрос за неговите приходи. Гудован ме научи да чета и пиша. Аз не исках, защото смятах, че тази работа не е за мъже-воини, но Нимю настоя. „Ние не можем да разчитаме на бащите си — каза ми тя — ти трябва да си пробиваш пътя сам със собствените си умения“