Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Моргана обръщаше специално внимание на западната пътека, защото тя не само водеше към селището, но и към местното християнско светилище. По времето на римляните прадядото на Мерлин довел християните на острова и оттогава нищо не било в състояние да ги помръдне от там. Ние децата от Хълма бяхме насърчавани да замеряме монасите с камъни и да хвърляме животински изпражнения по тяхната дървена ограда. Присмивахме се и на поклонниците, които се промъкваха през обраслата с храсти порта, за да окажат почит на едно бодливо дръвче, което растеше до внушителната каменна църква, построена от римляните. Една година Мерлин курдиса подобно трънливо дръвче на върха на Хълма и ние всички му се кланяхме и пеехме и танцувахме около него. Християните от селото казаха, че техният Бог ще ни накаже, но нищо не стана. Накрая изгорихме тръна и смесихме пепелта му с помия, но християнският Бог отново си замълча. Християните твърдяха, че техният трън бил вълшебен и че бил донесен в Инис Уидрин от някакъв чужденец, който бил видял християнския Бог, прикован към дърво. Да ми прости Бог, но в онези отдавна отминали дни аз се присмивах на такива приказки. Тогава изобщо не разбирах какво общо има трънливото дръвче със смъртта на Бога. Сега разбирам, но все пак трябва да ви кажа, че свещеният бодлив храст, ако той още расте в Инис Уидрин, не е дръвчето, израсло от тоягата на Йосиф Ариматейски. Знам това, защото в една тъмна зимна нощ, когато трябваше да донеса на Мерлин шише с чиста вода от свещеното изворче в подножието на южния склон на Хълма, видях монасите да изкопават един млад бодлив храст, за да заменят току що умрялото дръвче, което почитаха зад своята дървена ограда. Свещеното дръвче все линееше, но не знам дали от това, че хвърляхме кравешка тор по него или защото поклонниците го затрупваха с панделки, които връзваха за здраве. Независимо от това монасите от манастира на Свещеното бодливо дръвче забогатяха и надебеляха от щедрите подаръци на поклонниците.
Монасите от Инис Уидрин бяха много доволни от идването на Норуена в нашата крепост, защото сега имаха повод да идват по стръмната пътека и да носят молитвите си в самото сърце на Мерлиновата крепост. Независимо от неуспеха на Дева Мария като акушерка, принцеса Норуена си остана непоколебима и непреклонна християнка. Тя заповяда монасите да бъдат приемани всяка сутрин. Не знам дали Мерлин би им разрешил да влизат в неговите покои. Нимю със сигурност бе проклела Моргана за даденото разрешение, но в онези дни Мерлин го нямаше в Инис Уидрин. Не бяхме виждали своя господар повече от година, но животът си вървеше и без него, следвайки странния си забързан ритъм.
А този ритъм наистина беше странен. Мерлин беше най-странният от всички обитатели на Инис Уидрин. Но около себе си, за свое удоволствие, той беше събрал цял куп недъгави, сакати, изкривени и полуненормални същества. Домоначалник и командващ на охраната беше едно джудже — Друидан. Той беше не по-висок от петгодишно дете, но пък се гневеше като воин в разцвета на силите си, освен това всеки ден си слагаше наколенници, нагръдник, шлем, наметало и носеше оръжия. Той негодуваше срещу съдбата, отредила му този ръст и си отмъщаваше на единствените същества, които бяха по-малки от него — на сираците, които Мерлин така безгрижно събираше около себе си. Почти нямаше момиче, което Друидан да не е преследвал като луд, макар че когато се опита да замъкне Нимю в леглото си, здравата си изпати. Тогава Мерлин започна да го налага по главата — скъса му ушите, разцепи му устните и му посини очите за радост на всички деца и на стражите по укрепленията. Войниците, които Друидан командваше, до един бяха кой куц, кой сляп, кой луд, а някои и трите заедно, но никой не можеше да се мери по лудост с Друидан.
Моята приятелка Нимю, с която заедно израснахме, беше ирландка. Ирландците също са брити, но те никога не са били управлявани от римляните. Поради тази причина те се смятаха за по-добри от бритите на континента и затова ги нападаха, ограбваха, поробваха и колонизираха земите им. Ако саксите не бяха толкова ужасни врагове, сигурно щяхме да говорим за ирландците като за най-лошите същества, създадени от Боговете (макар че от време на време сключвахме съюзи с тях срещу някое друго британско племе). Нимю била отвлечена при едно нападение на Утър срещу ирландските селища в Демеция — отвъд залива срещу устието на река Севърн. Тогава били пленени шестнайсет души и всичките били изпратени в Думнония като роби. Но когато корабите прекосявали Севърнското море излязла буря и корабът с пленниците бил понесен от западния вятър срещу острова Инис Уеър, където се разбил и потънал. Единствено Нимю се спасила. Казват, че когато излизала от морето, дори не била мокра. Мерлин твърдеше, че това може да се случи само на човек, покровителстван от Манауидан, Богът на морето (самата Нимю обаче смяташе, че е била спасена от най-могъщата Богиня — Дона). Мерлин искаше да нарича любимката на Манауидан Вивиан — име, посветено на Бога на морето, но Нимю не отговаряше на това име и така запази своето. Нимю почти винаги постигаше това, което иска. Сред ненормалното обкръжение на Мерлин тя се отличаваше с непресъхващото си любопитство и самоувереност и когато стана на тринайсет или на четиринайсет и Мерлин й заповяда да споделя леглото му, тя се премести при него като че ли винаги е знаела, че съдбата й е отредила да стане негова любовница и по този начин да заеме мястото на най-влиятелната личност след самия Мерлин в целия Инис Уидрин.