Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Уф. Бях забравила колко е дълъг учебният ден в Академията. През първата половина от деня дампирите и мороите имаха отделни занятия, което означаваше, че ще мога да видя Лиса чак след обяда, ако се окажеше, че имаме общи занимания следобед. Повечето от предметите бяха стандартни, така че имах доста добри шансове. Часовете по славянско изкуство ми се сториха от онези избираеми дисциплини, за които никой ученик няма да се запише, така че имаше надежда именно в тях да се виждам с нея.
Дмитрий и Албърта ме съпроводиха до гимнастическия салон за първия час. Вървяха пред мен, сякаш не съществувах. Докато ги следвах, ми направи впечатление, че Албърта носеше косата си късо подстригана, за да се вижда клеймото — белег за високопоставения й ранг, както и татуираните символи на мълнии. Повечето от жените пазители спазваха този стил. За мен сега това нямаше значение, защото по врата ми още нямаше татуировки, но аз изобщо не исках да си отрежа косата — нито сега, нито по-късно.
Двамата с Дмитрий не казаха нищо и продължиха да крачат напред, сякаш си беше най-обикновен ден. Но щом влязохме в салона за тренировки, реакциите на връстниците ми подсказаха, че денят съвсем не е обикновен. Те тутакси зарязаха упражненията си и се зазяпаха в мен с удивление, също както преди това в столовата. Не можах да реша дали се чувствам като рок звезда, или като някое ненормално създание от онези уроди, дето ги показват само по цирковете.
Е, добре, така да бъде. Щом като се налага известно време да вися тук, за нищо на света няма да издавам страха си. Навремето двете с Лиса си бяхме спечелили уважението на всичките ни съученици, така че сега бе моментът да им напомня за нашето славно минало. Заозъртах се сред тълпата от новаци, зяпнали ме с отворени усти, докато търсех познато лице. Повечето бяха момчета. Едно от тях привлече погледа ми и едва успях да сдържа усмивката си.
— Хей, Мейсън, я си изтрий глупавата усмивка от физиономията! Ако си ме представяш гола, прави го насаме.
Няколко изсумтявания и изхилвания нарушиха благоговейната тишина, с която бях посрещната. Мейсън Ашфорд престана да ме зяпа замаяно и ме удостои с една крива усмивка.
Все пак изглеждаше добре с червената си коса и осеяното си с лунички лице, макар че не беше истински хубавец. Но си оставаше едно от най-приятните момчета, които познавах. Някога с него бяхме доста яки дружки.
— Аз командвам парада, Хатауей. Защото ако случайно не си наясно, тъкмо на мен повериха да ръководя днешното упражнение.
— О, нима? — изгледах го надменно. — Хм. Е, предполагам, че в крайна сметка моментът е подходящ да си ме представяш как изглеждам чисто гола.
— Винаги е подходящо човек да си те представя гола — обади се едно от момчетата, което още повече разчупи напрежението. Еди Кастъл, още един мой предан приятел.
Дмитрий поклати глава и се отдалечи, като промърмори нещо на руски, което не ми прозвуча като комплимент. Но колкото до самата мен… е, аз отново си бях една от начинаещите ученици. Те бяха сговорчива банда — за разлика от мороите, не се прехласваха толкова по благородния произход, нито се интересуваха от политически игри, дворцови интриги и така нататък.
Така се потопих в обичайната атмосфера и много скоро се смеех и разговарях със съучениците си, които почти бях забравила. Всеки искаше да узнае къде сме били досега; очевидно с Лиса се бяхме превърнали в легенди. Не можех, разбира се, да им разкрия защо избягахме, затова им поднесох куп остроумни подмятания и лафове от рода: «Това е от онези неща, за които е по-добре нищо да не знаете».
Щастливата ни среща продължи само още няколко минути, преди един възрастен пазител, надзираващ тренировката, да се приближи и да смъмри Мейсън, задето пренебрегвал задълженията си. Все още ухилен, той излая по някаква заповед на всеки един от скупчените край него съученици, колкото да им обясни от кое упражнение да започнат. Смущаващото за мен бе това, че повечето от тези упражнения въобще не ми бяха познати.
— Хайде, Хатауей — подкани ме Мейсън, като ме улови за ръката. — Ще ми бъдеш партньор. Нека да видим сега с какво си се занимавате през цялото това време.