Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Втренчих се в Кирова. Не можех да повярвам на това, което току-що чух.
— И къде възнамерявате да ме изпратите? При майка ми в Непал? Дали тя изобщо знае, че съм избягала оттук? Или може би ще ме върнете при баща ми?
Директорката присви очи, жегната от последните ми думи. Когато отново заговорих, гласът ми прозвуча толкова студено, че дори аз не го познах.
— Или пък ще ме прогоните, за да се превърна в кървава курва? Само опитайте и ние ще се махнем оттук още преди края на деня.
— Госпожице Хатауей — просъска тя, — нямате думата.
— Те имат телепатична връзка. — Плътният глас на Дмитрий разчупи надвисналото напрежение и всички се извърнахме към него. Според мен Кирова бе забравила, че той е там. Ала не и аз. Присъствието му бе прекалено властно, за да бъде пренебрегвано. Стоеше опрян о стената в смешното си дълго палто, като някакъв каубой на стража в лагер в прерията. Погледна ме, после и Лиса, но накрая тъмнокафявите му очи отново се впиха в мен. — Роуз разбира какво изпитва Василиса. Не е ли така?
Поне изпитах задоволство, като видях как Кирова изгуби самообладание, докато погледът й се местеше между нас двете и Дмитрий.
— Не… това е невъзможно. Това не се е случвало от векове.
Нито Лиса реагира, нито аз. Само побързах да извърна очи от лицето му.
— Това е дар — промърмори Виктор от своя ъгъл. — Рядко срещана, прекрасна дарба.
— Най-добрите пазители винаги са имали такава връзка — обади се Дмитрий. — Така е според преданията.
Кирова отново се разгневи.
— Преданията са с многовековна давност! — възкликна тя. — Ти, разбира се, не допускаш, че можем да й разрешим да остане в Академията след всичко, което извърши?
Той сви рамене.
— Тя може да е необуздана и непочтителна, но ако притежава потенциал…
— Необуздана и непочтителна ли? — прекъснах го аз. — Кой, по дяволите, си ти всъщност? Някой да ти е искал помощта?
— Беликов вече е личният пазител на принцесата — обясни ми Кирова. — Нейният официално упълномощен пазител.
— Наемаш евтина чуждестранна работна ръка, за да защитава Лиса, а? — от моя страна това беше злобна и неоправдана забележка — особено след като повечето морои и техните пазители бяха от руски или румънски произход — но в този миг ми се стори по-остроумна, отколкото всъщност беше. Макар че тъкмо на мен не ми отиваше да се обаждам. Може да бях израснала в Щатите, но родителите ми бяха родени в чужбина. Моята майка дампир беше от Шотландия, червенокоса, със смешен акцент, а пък за баща ми морой ми бяха разказвали, че бил турчин. На това странно генетично съчетание дължа цвета на кожата си с оттенък като на бадем. Отличавам се и с други особености, които според мен са били присъщи само на екзотичните принцеси от пустините: големи черни очи и толкова тъмнокафява коса, че обикновено минава за черна. Нямаше да имам нищо против, ако бях наследила червената коса на майка ми, но нали трябва да се задоволяваме с това, което ни е дадено по рождение.
Кирова вдигна отчаяно ръце и се извърна към него.
— Ето, виждаш ли? Тя е напълно недисциплинирана! Всичките телепатични връзки и най-силният вроден потенциал на света не могат да компенсират това. По-лошо е да имаш пазител без дисциплина, отколкото въобще да нямаш пазител.
— Тогава ще я научим на дисциплина. Занятията току-що започнаха. Ще я върнем там и отново ще се заемем с обучението й.
— Невъзможно. Тя ще си остане безнадеждно изостанала от връстниците си.
— Не, няма — възразих аз, ала никой не ми обърна внимание.
— Тогава ще й се възложат допълнителни занимания — рече той.
Те продължиха все в тоя дух, докато ние останалите ги следяхме как си подхвърлят репликите като пинг-понг. Гордостта ми все още бе наранена заради лекотата, с която Дмитрий ни залови, но внезапно ми хрумна, че той може да ми помогне да остана тук заедно с Лиса. По-добре да кисна в тази адска дупка, отколкото да бъда без нея. Посредством връзката ни долових, че тя вече таи някаква смътна надежда.
— А кой ще се съгласи да се занимава допълнително с нея? — настойчиво попита Кирова. — Кои? Ти ли?
Дмитрий внезапно прекрати спора си с нея.
— Е, нямах предвид точно това…
Кирова скръсти ръце с видимо задоволство.
— Да. Точно така си помислих и аз.
Смутен, той се намръщи. Погледът му запрескача между мен и Лиса. Зачудих се какво ли виждаше в нас двете. Две покъртително затрогващи момичета, вторачили в него големите си умоляващи очи? Или две бегълки, зарязали едно толкова строго охранявано училище и прахосали половината от наследството на Лиса?