Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Кимнах, неуверена какво да кажа. Той все пак беше приятел на Лиса, а не мой.
— Искам да ти кажа… — колебливо поде принцът, — че разбирам сериозността на това, което сте извършили, но мисля, че директорката пропусна да признае нещо. Ти си успяла да опазиш Василиса през цялото време. Това е впечатляващо.
— Е, дължи се просто на това, че не срещнах някой стригой или нещо подобно.
— Но все пак си се натъкнала на нещо?
— Разбира се. Веднъж изпратиха пси-хрътки по следите ни.
— Забележително.
— Не съвсем. Оказа се доста лесно да ги избегнем.
Той се засмя.
— Преди съм ловувал с тях. Никак не е лесно да им избягаш, като се имат предвид техните физически сили и интелигентност.
Това беше вярно. Пси-хрътките бяха едни от многото видове магически създания, които бродеха по света, макар че хората не знаеха нищо за тях или не вярваха на очите си, когато ги видеха. Тези кучета се скитаха на глутници и се отличаваха с някакъв вид психическа комуникация, която ги правеше смъртно опасни за плячката им, дори напомняха за вълци мутанти. — Срещна ли нещо друго?
Свих рамене.
— Нещо дребно тук-там.
— Забележително — повтори той.
— Мисля, че просто съм имала късмет. Оказа се, че действително съм изостанала в обучението си за пазител. — Сега вече и аз започнах да говоря като Стан.
— Ти си умно момиче. Ще се справиш. А освен това имате и тази специална връзка.
Отвърнах очи. Моята способност да «усещам» Лиса толкова дълго беше наша съкровена тайна, че ми се струваше странно и други да знаят за нея.
— Хрониките изобилстват с описания на пазители, които са умеели да предусещат, когато поверените им са изпадали в опасност — продължи Виктор. — Изучаването на тази тема ми е хоби, както и проучването на старите обичан. От там знам, че тази дарба е от изключително значение.
— Предполагам — свих рамене аз. Какво досадно хоби, казах си, като си го представих приведен над стари хроники в някоя усойна библиотека, цялата тънеща в паяжини.
Виктор наклони глава. По лицето му се изписа любопитство. Кирова и другите имаха същото изражение, когато им споменахме за нашата връзка. Гледаха ни така, както се гледат опитните мишки в някоя лаборатория.
— На какво прилича това… ако не възразяваш, че те питам?
— То е… Не зная. Сякаш винаги в главата ми има едно бръмчене, което ми подсказва какво чувства тя в момента. Обикновено се ограничава само до емоциите. Не можем да си предаваме съобщения или нещо подобно. — Не му разказах, че понякога се случваше да се промъквам в главата й. Тази част от връзката ни дори за мен си оставаше абсолютно неразбираема.
— Но не действа ли двустранно? Тя не изпитва ли същото спрямо теб?
Поклатих глава. Лицето му се оживи от удивление.
— И как става?
— Не зная — изрекох аз, все още избягвайки погледа му. — Просто се появи преди две години.
Той се намръщи.
— Да не би да е станало по време на злополуката?
Кимнах колебливо. Злополуката не беше нещо, за което исках да разговаряме, това поне беше сигурно. Спомените на Лиса бяха достатъчно лоши, нямаше нужда да си припомням и моите. Сплескана ламарина. Усещане за адска горещина, после студ и накрая отново горещина. Писъците на Лиса, предавани в мен, писъци, достатъчно силни, за да се събудя, писъци за нейните родители и нейния брат — да се събудят. Но никой от тях не се събуди. Само аз. И лекарите, които заявиха, че това само по себе си било истинско чудо. Казаха още, че аз не би трябвало да съм оцеляла.
Очевидно доловил моето смущение, Виктор изчака да отмине този деликатен момент, преди да се върне към това, което преди малко го беше заинтригувало.
— Все още не мога да повярвам във всичко това. Толкова отдавна не се е случвало подобно нещо. Ако се случваше по-често… помисли си само колко много би помогнало за сигурността на мороите. Ако има и други, които да изпитват същото като теб… Трябва да задълбоча проучванията си и да видя дали ще можем да го повторим и с други.
— Да — изгубих търпение, въпреки че много го харесвах. Натали беше доста бъбрива. Съвсем ясно бе от кого от родителите си бе наследила това качество. Обядът привършваше и макар че мороите и дампирите имаха общи занятия следобед, не ми оставаше много време да си поговоря с Лиса.
— Може би бихме могли… — Той се закашля толкова силно, че цялото му тяло се разтресе. Болестта му — Синдром на Сандовски я наричаха лекарите — ограничаваше функциите на белите му дробове и неумолимо го тласкаше в лапите на смъртта. Улових тревожните погледи, които си размениха пазителите му. Единият от тях пристъпи напред.