Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Наведе се да разгледа по-добре — и тогава мозайката под краката му се напука като стъкло. Томи отскочи назад. В цепнатината се изсипаха плочки. Сини, жълто-кафяви и червени. Пукнатината се разширяваше и поглъщаше мозайката.
Томи тръгна заднешком към вратата. През нацепената мозайка забълва дим, този път червеникавооранжев.
От сърцето на планината се изтръгна стон и цялото помещение се разтърси.
Земетресение.
Томи изскочи от банята и падна тежко по гръб. Пред него постройката рязко се килна, сякаш зашлевена от някакво гневно божество, след което се срути в зейналата бездна.
Ръбовете се разширяваха само на стъпка от него. Томи запълзя назад. Пропастта го гонеше. Той скочи на крака да побегне, но платото подскочи и отново го събори на земята.
Залази на четири крака. Камъни раздираха дланите му. Около него рухваха постройки и колони.
„Господи, моля те, помогни ми!“
Прах и дим скриваха всичко, намиращо се на повече от няколко метра от него. Докато лазеше, видя някакъв мъж да изчезва под рухваща част от стена. Две пищящи жени пропаднаха, когато земята се разцепи между тях.
— ТОМИ!
Запълзя към гласа на майка си и най-сетне излезе от димната завеса.
— Тук съм! — изхриптя той и се закашля.
Баща му се втурна към него и рязко го изправи на крака. Майка му го сграбчи за лакътя. Помъкнаха го към Змийската пътека, по-далеч от разрушението.
Погледна назад. Пукнатината продължаваше да се разширява, разцепвайки върха. Огромни скали се откъсваха и падаха с грохот към пустинята. Тъмен пушек се виеше към болезнено синьото небе, сякаш за да отнесе ужасите си при изпепеляващото слънце.
Томи и родителите му се запрепъва към ръба на скалата.
Изведнъж земетресението престана така внезапно, както беше започнало.
Родителите му замръзнаха, сякаш се бояха, че всяко движение ще предизвика нови трусове. Баща му прегърна и двамата през раменете. По платото се чуваха викове от болка.
-Томи? — Гласът на майка му трепереше. — Кървиш.
— Издрасках си ръцете — каза той. — Нищо особено.
Баща му ги пусна. Бе изгубил шапката си, бузата му беше порязана. Обикновено дълбокият му глас сега звучеше пискливо.
— Как мислите, терористи ли бяха?
— Не чух никакъв гърмеж — каза майка му, като галеше главата на Томи, сякаш бе малко дете.
Като никога той нямаше нищо против.
Черно-червеният пушек се понесе към тях, сякаш искаше да ги събори от скалата.
Баща му разбра намека и посочи към стръмната пътека.
— Да вървим. Това нещо може да е отровно.
— Аз го вдишах — увери ги Томи и се изправи. — Нищо му няма.
Някаква жена изтича от облака, хванала се за гърлото. Бягаше слепешком, клепачите ѝ бяха в мехури и кървяха. Направи само няколко крачки, след което падна по очи и повече не помръдна.
— Бягайте! — извика баща му и бутна Томи пред себе си. — Веднага!
Затичаха се, но не можеха да изпреварят пушека.
Той ги погълна. Майка му се закашля — влажно, раздиращо, неестествено. Томи посегна да я подкрепи. Не знаеше какво да направи.
Родителите му спряха да тичат и паднаха на колене.
Свършено беше.
— Томи... — изхриптя баща му. — Бягай...
Без да се подчини, момчето се отпусна на колене до тях.
„Така и така ще умра. Поне да бъде, както сам реша. Със семейството си.“
Изведнъж го обзе покой.
— Всичко е наред, татко. — Стисна ръката на майка си, после и на баща си. От очите му потекоха сълзи — а си мислеше, че не са му останали. — Обичам ви. Толкова много ви обичам.
Двамата му родители го погледнаха — право в очите. Въпреки ужасния момент Томи изпита необичайна топлота.
Прегърна ги силно и продължи да ги стиска и когато те се отпуснаха. Не искаше да позволи на гравитацията да му ги отнеме така, както му ги бе отнела смъртта. Когато остана без сили, коленичи до телата им и зачака собствения си последен дъх.
Ала минутите отминаваха, а последният дъх не идваше.
Избърса с ръкав сълзите от лицето си и се изправи с мъка, отказа да погледне телата на родителите си, мехурите по очите им, кръвта по лицата. Ако не гледаше, може би те нямаше да са мъртви наистина. Може би това бе само някакъв сън.
Завъртя се бавно и им обърна гръб. Ужасният пушек се беше разнесъл. Земята беше осеяна с тела. Докъдето му стигаше погледът, всичко бе мъртвешки неподвижно.
Не беше сън.
„Защо само аз съм още жив? Аз трябваше да умра. А не мама и татко.“
Отново погледна телата им. Мъката му бе толкова дълбока, че не можеше да плаче. По-дълбока и от моментите, когато оплакваше самия себе си.