Кървавото евангелие

Убийствена пустош.

Обърна се и огледа платото, където преди две хиляди години се бе случило цялото онова кръвопролитие. То представляваше равен участък, дълъг около пет футболни игрища и може би три широк, с пет-шест порутени каменни постройки.

„Затова ли драпах чак дотук?“

Майка му също не изглеждаше впечатлена. Тя махна кафява къдрица от очите си. Лицето ѝ бе станало розово от слънцето или катеренето.

— Прилича повече на затвор, отколкото на крепост.

— Било е затвор — каза баща му. — Затвор за смъртници. Никой не е излязъл жив от него.

— Никой никога не излиза жив. — Томи съжали за думите си веднага щом се изплъзнаха от устата му, особено когато майка му се извърна и пъхна пръст под слънчевите си очила, несъмнено да избърше сълза. Въпреки това част от него се радваше, че тя си бе позволила да почувства нещо истинско, вместо да лъже и да се преструва през цялото време.

Екскурзоводката се материализира край тях и ги спаси от неловкия момент. Беше цялата голи крака, тесни къси панталони в цвят каки и дълга черна коса. Почти не беше задъхана от дългото катерене.

— Радвам се, че се справихте!

Имаше дори секси израелски акцент.

Томи ѝ се усмихна, благодарен, че може да мисли за нещо друго.

— Благодаря.

— Както казах на всички останали преди малко, името Масада идва от думата .мецуда, означаваща „крепост“. Сами виждате защо. — Направи жест с дългата си загоряла ръка, обгръщайки цялото плато. — Защитната стена е всъщност двойна, една в друга. Между тях са се намирали основните жилищни помещения за обитателите. Онова пред нас е Западният дворец, най-голямата постройка в Масада.

Томи откъсна поглед от устните ѝ, за да погледне в посоката, в която сочеше. Масивната сграда изобщо не приличаше на дворец. Беше пълна съборетина. Големи участъци от старата каменна стена липсваха, постройката беше опасана със съвременно скеле. Сякаш някой се опитваше да изгради декор за поредната серия за Индиана Джоунс.

— Смятаме, че следващата сграда е била баня — каза екскурзоводката и посочи постройката отляво. — В нея са открити три скелета, чиито черепи били отделени от телата.

Томи наостри уши. „Най-сетне нещо интересно.“

— Обезглавени? — попита той и пристъпи към нея. — Значи са се самоубили, като са отрязали собствените си глави?

Устните на екскурзоводката се извиха в усмивка.

— Всъщност войниците са теглили жребий кой да се нагърби с убиването на другите. Само последният е трябвало да се самоубие.

Томи се намръщи, вторачен в развалините. Значи са убили собствените си деца, когато е станало наистина напечено. Изненадващо го жегна завист. По-добре да умреш бързо от ръцете на някого, който те обича, отколкото ракът да те гризе бавно и безмилостно. Засрамен от мисълта, той погледна родителите си. Майка му се усмихна, докато си вееше с пътеводителя, а баща му го снима.

Не, никога не би могъл да поиска подобно нещо от тях.

Примирен, Томи отново насочи вниманието си към банята.

— Онези скелети... още ли са там? — Пристъпи напред, готов да надникне през металната решетка.