Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Екскурзоводката му препречи пътя с напращелите си гърди.
— Съжалявам, младежо. Не е позволено да се влиза вътре.
Томи положи огромни усилия да не зяпа гърдите ѝ, но претърпя пълен провал.
— Как си, Томи? — обади се майка му, преди той да успее да помръдне.
Дали беше забелязала, че оглежда екскурзоводката? Изчерви се.
— Нищо ми няма.
— Жаден ли си? Искаш ли малко вода? — Тя му подаде пластмасовата си бутилка.
— Не, мамо.
— Дай да ти сложа малко крем против изгаряне. — Майка му бръкна в чантата си. При други обстоятелства Томи щеше да понесе унижението, но екскурзоводката му се усмихна зашеметяващо и той изведнъж реши, че няма да позволи да го дундуркат като бебе.
— Нищо ми няма, мамо! — изтърси малко по-рязко, отколкото му се искаше.
Майка му трепна. Екскурзоводката се отдалечи.
— Извинявай — каза той на майка си. — Не исках.
— Всичко е наред — рече тя. — Ще бъда ей там с баща ти. Разходи се.
Загледа я как се отдалечава. Чувстваше се ужасно.
Отиде до банята ужасно ядосан на себе си. Облегна се на металната решетка, за да надникне вътре — вратата изскърца и се отвори под тежестта му. Томи едва не падна. Отстъпи бързо назад, но точно докато го правеше, нещо в ъгъла на помещението привлече погледа му.
Леко трептене. Бяло, като смачкан лист хартия.
Любопитството надделя. Озърна се. Никой не гледаше към него. Пък и какво беше наказанието за влизане на забранено място? Какво по-лошо можеше да му се случи? Хубавата екскурзоводка щеше да го измъкне навън, това ли?
Не би имал нищо против.
Пъхна глава вътре, загледан в източника на движението.
Малък бял гълъб куцаше по мозаечния под. Лявото му крило се влачеше по плочките и оставяше някакво загадъчно съобщение в прахта с върховете на перата.
„Горкото създание...“
Трябваше да го извади оттам. Щеше да умре от обезводняване или да бъде изяден от някой хищник. Екскурзоводката сигурно знаеше някакъв приют за птици, където можеха да го отнесат. Майка му беше работила като доброволец на подобно място у дома в Калифорния, преди неговият рак да изяде живота на всички.
Вмъкна се през отворената порта. Отвътре помещението изглеждаше по-малко от работилницата на баща му — четири голи каменни стени и под, покрит с избеляла мозайка с влудяващо мънички плочки. Тя изобразяваше осем прашни червени сърца, подредени в кръг като цвете, ред тъмносини и бели плочки, приличащи на вълни, рамка от теракота и бели триъгълници, напомнящи му на зъби. Опита се да си представи как древните майстори са сглобявали всичко това като някакъв пъзел, но самата мисъл го умори.
Прекрачи сенчестия праг, благодарен, че се е скрил от безжалостното слънце. Колко хора бяха умрели тук? Тръпки полазиха по гръбнака му, докато си представяше сцената. Коленичили хора — сигурен беше, че са били на колене. Мъж в мръсна ленена туника стоеше над тях с високо вдигнат меч. Започна с най-младите и когато приключи, в ръцете му почти не беше останала сила. Накрая той също падна на колене и зачака бързата смърт от меча на приятеля си. И после всичко бе свършило. Кръвта им течеше по мъничките плочки, цапаше мазилката и се събираше в локва на пода.
Томи тръсна глава, за да прогони видението, и се огледа.
Нямаше скелети.
Сигурно бяха отнесени в музея или може би са ги погребали някъде.
Гълъбът вдигна глава и спря пътуването си през плочките, за да погледне към Томи — първо с едното око, после с другото, сякаш го измерваше. Очите бяха яркозелени, като малахит. Томи никога досега не бе виждал птица със зелени очи.
Коленичи и зашепна едва чуто.
— Ела, мъник. Няма от какво да се страхуваш.
Птицата отново го изгледа с едното си око — и подскочи към него.
Окуражен, Томи се пресегна и внимателно взе раненото създание. Докато се изправяше с топлото телце в длани, земята под него се раздвижи. Томи с мъка запази равновесие. Дали не беше замаян от дългото катерене? Между краката му се появи тънка черна линия, която плъзна през мозайката като живо същество.
Змия, бе първата му мисъл.
Сърцето му трепна уплашено.
Но тъмната линия се разшири, разкривайки нещо по-лошо. Не змия, а пукнатина. От единия ѝ край се надигна струйка тъмнооранжев дим, сякаш някой бе изхвърлил неугасена цигара.
Птицата внезапно скочи от дланите му, разпери криле и полетя през дима към изхода. Явно не беше наранена чак толкова зле. Димът лъхна към Томи, раздвижен от плясъка на крилете. Миришеше изненадващо сладко, с лек дъх на по-тежки подправки, почти като тамян.
Томи сбърчи чело и се наведе напред. Задържа длан над дима. Той се издигаше между пръстите му и не беше топъл, а студен, сякаш идваше от някакво прохладно място дълбоко в земята.