Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
2.
Потта пареше в очите на Томи. Сега едни вежди щяха да му дойдат добре.
„Благодаря ти отново, химиотерапийо.“ Отпусна се на поредната канара с цвят на камила. Всички скали по стръмната пътека изглеждаха еднакви и всяка беше твърде гореща, за да седиш на нея. Нагласи якето си под краката, за да осигури допълнителен пласт изолация между панталоните си и нажежения камък. Както обикновено, задържаше групата. Както обикновено, бе твърде слаб, за да върви без почивка.
С мъка се опитваше да си поеме дъх. Горещият въздух беше разреден и сух. Имаше ли изобщо достатъчно кислород в него? Другите катерачи като че ли нямаха проблеми с дишането. Буквално спринтираха нагоре по виещата се пътека, сякаш той беше дядото, а те — четиринайсетгодишни хлапета. Вече не чуваше дори гласовете им.
Каменистата пътека, известна като Змийската, се виеше нагоре по стръмните скали на прочутата планина Масада. Върхът ѝ бе само на няколко метра нагоре, там бяха и развалините на древната еврейска крепост. От мястото си на пътеката Томи се загледа към изпечената жълто-кафява земя на долината на Йордан долу.
Избърса потта от челото си. Отново му се спеше. Искаше да усети прохладните хотелски чаршафи по бузата си и да се наслади на дълга дрямка в стаята с климатик. А след това, ако се чувстваше по-добре, можеше да поиграе на някоя видеоигра.
Сепна се и се върна в настоящето. Моментът не беше за сънища наяве. Но той бе толкова уморен, а пустинята така притихнала. За разлика от хората, животните и буболечките бяха достатъчно умни, за да потърсят укритие през деня. Поглъщаше го огромна пуста тишина. Дали смъртта щеше да е нещо подобно?
— Добре ли си, скъпи? — попита майка му.
Томи се стресна. Защо не я беше чул да приближава? Отново ли беше заспал?
— Добре съм — изхриптя той.
Тя прехапа устна. Всички знаеха, че не е добре. Томи издърпа ръкава си върху новото петно меланома с цвят на кафе, което обезобразяваше лявата му китка.
— Можем да изчакаме колкото е нужно. — Майка му се отпусна до него. — Не мога да разбера защо са я нарекли Змийската пътека. Не видях нито една змия.
Говореше на брадичката му. Родителите му вече рядко го поглеждаха в очите. Когато го правеха, се разплакваха. Така беше през последните две години, изпълнени с операции, химиотерапия и облъчване — и сега отново, когато състоянието му пак започна да се влошава.
Може би щяха да го погледнат в лицето, когато легне в ковчега си.
— Твърде горещо е за змии. — Изобщо не хареса колко задъхано прозвучаха думите му.
— Ще станат на змийски наденички. — Тя отпи дълга глътка от бутилката си. — Изпечени на слънце и готови за ядене. Също като нас.
Баща му се появи тичешком.
— Всичко наред ли е?
— Просто си почивам — излъга майка му, за да го прикрие. Намокри носната си кърпа и я подаде на Томи. — Уморих се.
Момчето искаше да я поправи, да каже истината, но беше твърде изтощен. Избърса лице с кърпата.
Баща му заговори. Правеше го винаги, когато бе нервен.
— Вече сме близо. Само още няколко метра и ще видим крепостта. Не коя да е крепост, а Масада. Представете си само.
Томи послушно затвори очи. Представи си плувен басейн. Син, прохладен, миришещ на хлор.
— Десет хиляди римски войници се разполагат навсякъде наоколо в шатри. Чакат на слънцето с мечовете и щитовете си. Отрязали са всички пътища за бягство, опитват се да уморят с глад деветстотинте мъже, жени и деца горе на платото. — От вълнение баща му заговори по-бързо. — Но въстаниците остават твърди докрая. Дори след това. Така и не се предават.
Томи нахлупи шапката върху плешивата си глава и присви очи.
— Накрая са се самоубили, татко.
— Не — разпалено възрази баща му. — Евреите са решили да умрат като свободни хора, вместо да се оставят на милостта на римляните. Не са се убили в знак, че се предават. Избрали са собствената си съдба. Подобни избори показват що за човек си.
Томи взе един нагорещен камък и го метна надолу по пътеката. Той отскочи и изчезна зад ръба. Как би постъпил баща му, ако Томи наистина избереше съдбата си? Ако се самоубиеше, баща му едва ли щеше да говори толкова гордо за всичко това.
Вгледа се в лицето му. Преди хората често повтаряха, че си приличат — същата гъста черна коса, същата усмивка, готова да се появи и при най-малкия повод. След като химиотерапията открадна косата му, вече никой не говореше за прилика. Томи се запита дали изобщо ще порасне, за да заприлича на него.
— Готови ли сте да продължим? — Баща му намести раницата на рамото си.