Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
— Евреин, естествено, нали? — попита тя.
— Да — рече отец Понс.
— Как се казваш?
— Жозеф.
— Добре. Няма нужда да сменяме името, то е толкова еврейско, колкото и християнско. Ами родителите ти?
— Мама Леа. Татко Микаел.
— Питам те за фамилията им.
— Бернщайн.
— Ох, истинска катастрофа! Бернщайн… Ще казваме Бертен. — Ще ти направя документи на името на Жозеф Бертен. Ела, ела насам за снимка.
В ъгъла на стаята ме чакаше табуретка, поставена пред декор, представляващ синьо небе над някаква гора.
Отец Понс ме вчеса, оправи ми дрехите и ме помоли да гледам в апарата — обемиста дървена кутия с хармоника върху статив, висок почти човешки бой.
В този миг стаята бе прорязана от светкавица, тъй бърза и объркваща, че ми се стори сън.
Докато потърквах очи, Мадмоазел Марсел пъхна друга плака в хармониката и отново се получи същият светлинен феномен.
— Още! — поисках.
— Не, две стигат. Ще ги проявя тази нощ. Надявам се, че нямаш въшки, нали? Така или иначе — сложи си от този лосион. Нали нямаш краста? Във всеки случай ще те изтъркам с четка и сяра. Какво друго? Господин Понс, ще ви го върна след няколко дни, става ли?
— Устройва ме.
Мен обаче изобщо не ме устройваше и мисълта да остана сам с нея ме хвърляше в ужас. Не смеех да го кажа, затова запитах:
— Ти защо казваш „господине“? Казва се „отче“.
— Казвам каквото си искам. Господин Понс прекрасно знае, че мразя кюретата, че ги дъвча откак съм се родила и че се отвращавам от нафората. Аз съм фармацевт. Първата жена фармацевт в Белгия! Първата взела диплома! Учила съм и познавам науката. Тъй че „отче“… на някой друг! Пък и господин Понс не ми се сърди.
— Не — рече отецът, — знам, че сте добър човек.
Тя започна да мърмори, сякаш думата „добра“ прекалено намирисваше на църква.
— Не съм добра, а справедлива. Не обичам кюретата, не обичам евреите, не обичам германците, но не понасям да нападат деца.
— Знам, че обичате децата.
— Не, и децата не обичам. Но те все пак са човешки същества.
— В такъв случай значи обичате човечеството!
— Ох, господин Понс, престанете да твърдите, че обичам нещо! Това са точно приказки на кюре. Не обичам нищо и никого. По професия съм фармацевт — това означава да помагам на хората да останат живи. Върша си работата, това е всичко. Хайде, пайдос, изчезвайте оттук! Ще ви върна хлапето в добро състояние, обгрижено, чистичко и с документи, които да му осигурят мир и спокойствие, по дяволите!
Тя се врътна, за да избегне спора. Отец Понс се наведе към мен и усмихнато ми пошепна:
— „Подяволите“ й е станало прозвище в селото. Тя ругае повече от баща си, който беше полковник.
Подяволите ми донесе храна, оправи ми едно легло и с нетърпящ възражение глас ми нареди добре да си почина. Докато заспивах нея вечер, не можах да потисна известно възхищение към жена, която толкова естествено казва „по дяволите“.
Прекарах няколко дни с интендантката мадмоазел Марсел. Всяка вечер, след ден, прекаран в лабораторията над мазето, тя без свян изработваше пред мен фалшивите ми документи.
— Ще ти пречи ли, ако ти сложа шест години, а не седем?
— Ама аз скоро ще стана на осем — опълчих се аз.
— Значи си на шест. Така е по-добре. Не се знае колко ще продължи тази война. Колкото по-късно пораснеш, толкова по-добре за теб.
Когато мадмоазел Марсел задаваше въпрос, нямаше смисъл да й отговарям, защото тя го задаваше единствено на себе си и чакаше отговор единствено от себе си.
— Ще казваш също, че родителите ти са починали. От естествена смърт. Я да видим, каква ли болест е могла да ги отнесе?
— Болки в стомаха?