Червена мъгла [bg]

— Полиция! Има ли някой? Полиция! — извиква един от полицаите и натиска бутона на домофона. — Не отговаря.

Той отстъпва назад и се оглежда.

— Трябва да открием друг вход — добавя той и поглежда тъмното небе и плътната завеса от дъжд. — И както винаги, си забравих дъждобрана в колата.

— Няма да продължи дълго. Ще е спрял, когато пак излезем навън — обажда се другото ченге.

— Е, надявам се поне да няма градушка. Едната ми кола вече е съсипана. Изглежда, сякаш са я удряли с остро дамско токче.

— Какво прави тук прокурорка от Ню Йорк? На почивка ли е? В тази кооперация има доста постоянни жители, но заминават през лятото и дават жилищата си под наем. Тя с краткосрочен договор ли е?

— Някой повика ли линейка? — питам високо. Вятърът разлюлява гигантските дъбове, а мъхът по тях се мята като мръсни парцали. — Добре е линейката да е тук — добавям.

Двамата полицаи и Чанг наблюдават как се приближаваме към тях със скоростта на бурята, която вече е почти над нас.

— Чудя се дали тук има офис, който се дава под наем — обажда се един от полицаите. — Те ще имат ключ.

— Не мисля, че в тази кооперация има подобен офис.

— В повечето стари сгради няма — намесва се Чанг.

— Можем да опитаме при някои от съседите…

Марино си проправя път към вратата, като едва не избутва ченгетата, и изважда ключ.

— Хей, по-спокойно! Ти пък кой си?

Разсеяно осъзнавам, че Чанг обяснява кои сме и защо сме тук. Марино отключва вратата. Аз приглаждам мократа си коса и дочувам: „… ФБР… Бостън… главен съдебен лекар… доктор Дънгейт…“. Отправяме се към асансьора. Луси върви плътно зад мен, ръката й е на гърба ми. Усещам какво се крие в докосването й. Чувствам отчаянието и страха й. Притискаше се към мен по същия начин, когато беше малка и се страхуваше да се отдели от мен в тълпата, да не би да я изоставя.

Казах й, че всичко ще е наред, но не го вярвам. Напомням й, че все още не знаем нищо, но не храня надежди. Джейми не отговаря на мобилния си, нито на домашния телефон, на имейлите и съобщенията си. Не сме я чували, откакто с Марино си тръгнахме към един сутринта. Но пък може и да има логично обяснение. Уверявам я, че макар да вземаме всички предпазни мерки, не е нужно да предполагаме най-лошото.

Но аз вече съм приела най-лошото. Чувството ми е болезнено познато като стар приятел, мрачен другар, който ме съпътства като потискащ припев през целия ми живот. А реакцията ми е зловещо предчувствие за нещо, настаняващо се тежко в тъмнината, в бездънната черна бездна. Така се чувствам точно преди да вляза някъде, където смъртта ме очаква тихо и спокойно. Не знам какво се върти в главата на Луси. Не е същото предчувствие като моето, а нещо объркващо, противоречиво и опасно.