Червена мъгла [bg]

— Защо му правим аутопсия, вместо само да го огледаме? — обръща се Колин към помощника си, който има на врата си татуировка с булдога на морските пехотинци. — Не е останало много от главата му. Изглежда все едно е прострелян с пушка-помпа. Според мен и огледът щеше да е достатъчен. Какво точно е съмнителното, което струва доста пари на данъкоплатците в Джорджия?

— Дали първо е получил инфаркт и това го е накарало да отбие в отсрещното платно по време на пиковото движение — отговаря помощникът, продължавайки да зашива разреза на гърдите. — Бил в болница миналата седмица с оплаквания от болки в гърдите.

— И какво е решението?

— Хей, аз не решавам. Не ми плащат достатъчно.

— На никого тук не плащат достатъчно — съгласява се Колин.

— Камионът го направил на парчета и умрял от инфаркт, защото сърцето му отказало да работи.

— Ами респираторен блокаж? Джордж, мисля, че не познаваш доктор Кей Скарпета — представя ме Колин.

— Да, определено е спрял да диша. Приятно ми е да се запознаем, доктор Скарпета. Просто го дразня. Някой трябва да го прави — намига ми Джордж. — Колко пъти седмично казваш на студентите по медицина, които идват тук, че сърдечният и респираторен блокаж не са причина за смъртта? — казва той, имитирайки шефа си. — Прострелват те десет пъти и сърцето и дишането ти спират, но не те те убиват — подкача той Колин, който не се смее, дори не се усмихва. — Ще приключа след няколко минути — добавя той по-сериозно. — Имаш ли нужда от мен за следващата аутопсия?

Той срязва сръчно дебелия конец и забучва иглата в блокче стиропор.

— Тази сутрин пристигнаха доста припаси, които трябва да прибера, а и искам да измия добре товарната рампа. Тия дни ще ни се наложи да се заемем с бурканите за препарати. Неприятно ми е да ти го напомням. Не искам проклетите рафтове да се срутят и всичко да бъде залято с формалин и парчета. Натясно и без пари. Това е песента, която ще напиша за това място — казва ми той.

— Знаеш какво е отношението ми към изхвърлянето на разни неща. Задръж известно време. С доктор Скарпета ще започнем аутопсията, и после ще видим.

Лицето на Колин все още е мрачно. Забелязвам, че мисли усилено.

Чуди се какво може да е пропуснал. Размишлява върху онова, от което се страхуваме всички ние, работещите с мъртъвци. Ако поставим погрешна диагноза на пациент, още някой може да умре. Отравяне с въглероден окис или убийство — ако определим правилно причината за смъртта, можем да предотвратим следващата. Рядко можем да спасим някого, но трябва да обработваме всеки случай, сякаш това е възможно.

— Пазиш ли бурканите от онези стари случаи? — Питам за Бари Лу Ривърс, Шаная Плеймс и Рия Абърнати.

— Не запазих стомашното им съдържание, мамка му. Трябваше да го замразя.

— Защо?

— Не го направих. Нямах причина, но ми се иска да го бях направил.

— И колко пъти хора като нас са казвали това? — Опитвам се да го поразведря и добавям: — Има известни успехи при тестването на запазени във формалин тъкани. Зависи какво търсиш.

— Точно това е проблемът. Какво търся?

Прекосяваме залата, където още три маси са монтирани на колони и прикрепени към мивки, разположени под осветените капаци на климатиците, които вкарват свеж въздух. До всяка маса е поставена количка с хирургически инструменти, кутии и туби за проби, електрически трион и яркочервен контейнер за остри прибори. По стените са закачени шкафове, лампи и ултравиолетови пречистватели за въздуха. Има и метални плотове и столове за изготвяне на документацията.

— Не че аз отговарям за случая, но на първо място в списъка ми на какво е била изложена тя — казвам на Колин. — Сива тебеширена утайка, която мирише на прегоряла електрическа изолация. Определено би ни помогнало, ако можем да получим анализа на веществото в мивката, колкото може по-бързо. Със сигурност не миришеше на нещо типично за килиите. Не се опитвам да ти давам акъл, но ако имаш някакво влияние…

— Сами има достатъчно влияние и за двама ни. А и всички в лабораторията обичат предизвикателствата. В днешно време всичко е ДНК, но не всичко може да се реши от проклетото ДНК. Обаче само се опитай да го кажеш на прокурорите, и особено на ченгетата. Предполагам, че хората в лабораторията ще се заемат веднага с уликите. Не усетих никаква миризма, но ти вярвам, а и можеш да ми даваш акъл. Не се сещам за отрова, която да мирише на прегорена електроизолация.

— Какво е било тогава? — питам. — До какво се е добрала и как? Била е изолирана. Не е можела да се мотае наоколо, да се среща с другите затворнички и да получи нещо, което не би трябвало да притежава.

— Очевидно трябва да се тревожим за хората, които са имали достъп до килията й. Това винаги ме притеснява, когато някой умре в затвора. Дори когато обстоятелствата изглеждат напълно нормални. А сега определено не става дума за нещо нормално.