Червена мъгла [bg]

— Вероятно е добре. Постоянно се случва. Някой, който не живее в града, ти идва на гости, а после не го чуваш известно време и започваш да се тревожиш.

Ченгетата са патрулни полицаи и за тях това е обикновена проверка — може би по-драматична от обичайното, с повече хора, при това официални лица, но все пак проверка. Много често се случва, особено по това време на годината — в разгара на туристическия сезон. Някой се обажда на 911 и настоява да проверят негов приятел или роднина, който не си вдига телефона и не се е обаждал от известно време. В деветдесет и девет процента от случаите няма абсолютно никакво основание за тревога. А и в другия един процент няма нищо трагично. Рядко се оказва, че човекът е мъртъв.

— Влизам с теб — казва ми Луси.

— Трябва да вляза първа.

— И аз идвам.

— Не веднага.

— Трябва — настоява Луси. Бентън я прегръща.

Той ще попречи на Луси да се втурне нагоре по стълбите и да се опита да нахлуе в апартамента.

— Ще ти се обадя веднага щом вляза — обещавам на племенницата си. Вратата на асансьора се затваря.

Асансьорът от излъскано старо дърво и полиран месинг се понася нагоре. Обяснявам на полицаите, че никой не се е чувал с Джейми Бъргър, а тя не е дошла в Савана, за да гледа забележителности. Не е тук на почивка. Може да няма нищо сериозно и се надявам да е така. Но е нетипично за нея, а и я очаквахме в службата на доктор Дънгейт днес, но тя не се появи и не се обади. Добавям, че е трябвало да повикат линейка и е най-добре да го направят сега. Още докато говоря, осъзнавам, че се повтарям, а двамата полицаи, доста млади, си имат собствена теория, за това какво става.

Очевидно смятат, че Марино живее с жената, която не си вдига телефона и не се обажда на никого. Защо иначе да има ключ оттук? Вероятно става дума за семейна разправия, за която никой не желае да говори. Обяснявам им, че Джейми е известна прокурорка от Ню Йорк, макар и бивша, и, че имаме причини да се тревожим за безопасността й.

— Кога я видяхте за последен път? — пита Марино едно от ченгетата.

— Снощи.

— И нямаше нищо необичайно?

— Да.

— Всички се разбираха чудесно?

— Да.

— Не сте се карали?

— Не.

— Може би дребен спор?

— Не.

— Незначителна разправия?

— Нищо подобно.

— Има необичайни обстоятелства — намесва се Чанг в мига, когато асансьорът спира, и не му остава достатъчно време за обяснения.

Няма да споменаваме Катлийн Лоулър, нито да съобщаваме, че може би е била отровена. Не възнамерявам да давам информация за Лола Дагет или убийствата „Менса“, нито да споделям, че Дон Кинкейд, която беше в държавна болница за психичноболни, е практически мъртва и сигурно също е била отровена. Няма да коментирам, че снощи една жена на колело се появи и достави суши, което Джейми май не беше поръчвала. Не искам да говоря и да обяснявам, нито да размишлявам и да си представям. Нервна съм, и в същото време вече знам какво ни очаква. Излизаме от асансьора и забързваме по коридора. Марино отключва тежката дъбова врата.