Окото на света

— Може би. Може би. — Фейн поглади замислено брадичката си. — Утре, казваш? Дотогава… Нали няма да забравиш обещанието си? Няма да й позволиш да…

— Няма да й позволя да ви причини нещо лошо — каза Ранд и се зачуди как би могъл да възпре една Айез Седай от това, което си науми да направи.

— Тя няма да ми направи нищо — каза Фейн. — Не, няма. Аз няма да й позволя. — И той се шмугна като светкавица покрай Ранд и се вля в тълпата.

— Господин Фейн! — извика Ранд и хукна след него. — Почакайте!

Затича се и се блъсна в някакъв минувач, събори го и двамата се сринаха в разкаляната улица.

— Защо не гледаш къде вървиш? — измърмори човекът под него и Ранд го погледна изненадано.

— Мат?

Мат седна, изгледа го ядосано и зачисти с ръце калта от наметалото си.

— Ти май наистина се превръщаш в градски човек. Спиш цял предобед и после почваш да блъскаш хората. — Приятелят му се изправи, огледа изкаляните си длани, промърмори и ги изтри в наметалото си. — Знаеш ли с кого се разминах?

— Падан Фейн — каза Ранд.

— Как позна?

— Току-що говорих с него, но той избяга.

— Значи тро… — Мат млъкна и се озърна предпазливо, но тълпата се точеше около тях, без дори да ги поглежда — Значи че са го хванали. Но защо ще бяга от теб?

— Не разбрах нищо, освен че се бои от… госпожа Алис. — Цялото това мерене на приказките не беше никак лесно. — Не иска тя да разбере, че е тук. Накара ме да му обещая, че няма да й кажа.

— Е, от моя страна тайната му е запазена — изсумтя Мат. — Аз също бих искал тя да не знае къде съм.

— Мат? — Хората край тях не им обръщаха никакво внимание, но въпреки това Ранд сниши глас и се наведе към него. — Мат, да си сънувал един кошмар снощи? За един мъж, дето уби плъх?

Мат го зяпна, без да мига.

— И ти ли? — отрони той най-сетне. — Перин също, предполагам. За малко да го попитам тази заран, но… Сигурно и той. Кръв и пепел! Някой май ни кара да сънуваме разни неща. Ранд, да знаеш колко ми се ще никой да не знае къде съм!

— Тази заран целият хан беше пълен с мъртви плъхове. — Вече не го беше толкова страх да го каже. — И на всички гръбнаците им са счупени. — Гласът му отекна в собствените му уши. Ако му прилошееше, може би трябваше да отиде при Моарейн. Изненада се, че дори мисълта за Единствената сила, използвана върху него, не го притесни.

Мат си пое дълбоко дъх, уви се в наметалото си и се огледа, сякаш преценяваше накъде да тръгнат.

— Какво става с нас, Ранд? Какво?

— Не знам. Ще ида да потърся съвет от Том. Дали да го кажа… на някой друг.

— Не! Не и на нея. Може би на него, но не и на нея.

Резкият му тон стресна Ранд.

— Значи вярваш на онзи? — Не беше нужно да пояснява кого има предвид под „онзи“. Гримасата по лицето на Мат му подсказа, че го е разбрал.

— Не — отвърна бавно Мат. — Въпрос на късмет, това е всичко. Ако приемем, че той е лъгал, тогава може би нищо няма да ни се случи. Може би. Но може би само неговата поява в сънищата ни е достатъчна за… Не знам. — Той млъкна и преглътна. — Ако не й кажем, може би ще сънуваме още нещо. Плъхове или не, но сънищага все пак са по-добре, отколкото… Помниш ли сала? Предлагам да си мълчим.