Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Дъбови коренища? Камъни? Това съвсем не приличаше на нещо, което търговците или хората биха им разказвали. Името обаче го накара да подскочи.
Той бързо се огледа. Дворът беше празен и най-близките прозорци бяха затворени.
— Не познавам никой, който да се казва… това последното, как беше?
— Госпожа Алис, ако така предпочиташ — отвърна Мин развеселено и той се изчерви. — Не бой се, никой няма да ни чуе.
— Какво те кара да мислиш, че госпожа Алис има и друго име?
— Защото тя ми го каза — отвърна Мин толкова търпеливо, че той отново се изчерви. — Не че е имала избор, предполагам. Аз видях, че е… различна… от пръв поглед. Когато се отби тук преди, на път към вашия край. Тя знаеше за мен. Говорила съм с… други като нея.
— „Видях“? — повтори изумен Ранд.
— Е, предполагам, че няма да се затичаш да ме изкажеш на Чедата, особено като се има предвид що за компания си имаш за из път. Белите плащове няма да харесат това, с което се занимавам аз, повече от нейните деяния.
— Не разбирам.
— Тя смята, че виждам късове от Шарката. — Мин се засмя и поклати глава. — За мен това звучи малко надуто. Просто виждам някои неща, като погледна хората, и понякога знам какво означават те. Погледна някой мъж и жена, които дори не са говорили помежду си, и разбирам, че ще се оженят. И те се женят. Такива работи. Тя поиска да погледна вас. Всички заедно.
Ранд потръпна.
— И какво видя?
— Когато сте заедно ли? От вас хвърчат искри, хиляди, и една голяма сянка, по-тъмна от среднощен мрак. Силна е и ми е чудно защо не я виждат всички. Искрите се мъчат да запълнят сянката, а сянката се мъчи да погълне искрите. — Тя сви рамене. — Всички вие сте свързани един с друг в нещо опасно, но повече от това не мога да разбера.
— Всички ние ли? — промърмори Ранд. — Но те не гонят… тоест…
Мин сякаш не забеляза, че се е изтървал.
— Момичето ли? И тя е част от това. И веселчунът. Всички вие. Ти си влюбен в нея. — Младежът я зяпна. — Това мога да го позная и без да ми се привиждат неща. Тя също те обича, но не е за теб, нито ти си за нея. Във всеки случай не и по начина, по който ви се иска.
— Това пък какво означава?
— Когато я погледна, виждам същото като у… госпожа Алис. Други неща, неща, които не разбирам, но знам добре какво означава това. Тя няма да се откаже от него.
— Това са глупости — отрони притеснен Ранд. Главоболието му го затъпяваше. Главата му сякаш наистина бе натъпкана с вълна, както обичаше да казва Премъдрата. Дощя му се да се отърве от това момиче и от нещата, които то виждаше. И все пак…
— А какво виждаш, когато погледнеш… другите?
— Всякакви неща — отвърна Мин с усмивка, сякаш знаеше какво точно иска да разбере той. — Стра… аа… господин Андра има около главата си седем разрушени кули, и бебе в люлка, вдигнало меч, и… — Тя поклати глава. — Мъже като него… нали разбираш?… винаги имат около себе си много образи, струпани един върху друг. Най-силните образи около веселчуна са един човек… не той самият… жонглиращ с огън, и Бялата кула, а това изобщо не се свързва с един мъж. Най-силните неща, които виждам около едрия ти къдрокос приятел, са вълк и счупена корона, и разцъфнали дървета около него. А около другия — червен орел, око над везни, кама с рубин на дръжката, рог и смеещо се лице. Има и разни други неща, но нали ме разбираш — засега не мога да разбера нито едно от тях. — И тя го изчака, все така усмихната, докато той не попита.
— А за мен?
Момичето за малко щеше да избухне в смях.
— Същите неща като при другите. Меч, който не е меч, златен венец с лаврови листа, просешка тояга, как изливаш вода върху пясък, окървавена ръка и нажежено до бяло желязо, три жени, застанали около ковчег, и ти в него, черна скала, цялата в кръв…
— Добре, добре — прекъсна я той. — Няма нужда да ми изброяваш всичко.
— Но най-важното, виждам мълнии, някои от тях те поразяват, а други излизат от теб. Не знам какво означава всичко това, освен едно. Ние двамата отново ще се срещнем. — Тя го погледна озадачено, сякаш сама не разбираше смисъла на думите си.
— Че защо да не се срещнем? — каза той. — На връщане към дома пак ще мина оттук.
— Може би. — Изведнъж усмивката се върна на лицето й, бегла и загадъчна, и тя го погали по бузата. — Но ако ти кажа всичко, което видях, косата ти ще се накъдри като на твоя приятел с широките рамене.