Окото на света

— Отбягваш въпросите ми! — сряза го Борнхалд, — Какво зло се таи в теб, че не ми отговаряш? — Другарите му пристъпиха до него. Въпреки калните петна по плащовете им, сега в тях нямаше нищо смешно.

Тръпката изпълни цялото тяло на Ранд; топлината се превърна в треска. Дощя му се да се разсмее, чувстваше се отлично. Вътрешният му глас му подсказваше, че нещо не е наред, но единственото, за което можеше да мисли сега, беше колко е пълен с енергия — енергията почти бликаше от него. Той се усмихна и зачака да види какво ще се случи. Разсеяно, някак от разстояние, се зачуди какво ли може да е това, което става с него.

Лицето на водача им потъмня. Един от другите издърпа меча си достатъчно, за да блесне малко от стоманата, и заговори с треперещ от гняв глас:

— Когато Чедата на Светлината задават въпроси, глупаво тикво, очакваме отговори или… — Той млъкна, когато онзи с тясното лице вдигна предупредително лявата си ръка.

На улицата се беше появила Градската стража — десетина мъже с кръгли стоманени шлемове и обковани с метални плочки къси кожени дрехи, понесли на рамене дълги пики. Имаха вид на хора, които знаят как да боравят с тях. Те застанаха на десетина крачки от тях и започнаха да ги наблюдават.

— Този град е изгубил Светлината — изръмжа мъжът, който беше измъкнал наполовина меча си, после извика към патрула. — Бейрлон стои в Сянката на Тъмния! — Борнхалд му махна с ръка и той прибра меча в канията.

Борнхалд отново се обърна към Ранд. В очите му грееше блясък на фанатична увереност.

— Мраколюбците не могат да се измъкнат от нас, хлапако. Дори и в град, който стои в Сянката. Пак ще се срещнем. Бъди сигурен в това!

Той се обърна и тръгна по улицата. Двамата му спътници го последваха, все едно че Ранд изобщо престана да съществува за тях. Поне засега. Градските стражи се поколебаха, изгледаха Ранд накриво и тръгнаха след Белите плащове. Ранд едва се сдържаше да не заподскача на място.

Мат се показа от дюкяна, втренчи се в него и каза:

— Ти май не си болен. Ти направо си луд!

Ранд си пое дълбоко въздух. Изведнъж странното усещане изчезна и той се присви, сякаш едва сега разбрал какво можеше да стане. Облиза устни и срещна погледа на Мат.

— Мисля, че е най-добре да се върнем в хана, и то веднага.

— Съгласен — отвърна Мат. — И на мен така ми се струва.

Улицата отново започна да се изпълва с народ и не един от минувачите заглеждаше двете момчета, промърморвайки нещо на спътника си. Ранд беше сигурен, че мълвата ще се разнесе. Някакъв луд се е опитал да се сбие с трима от Чедата на Светлината. Това беше тема за приказки. „Може би тези сънища ме подлудяват.“

Двамата на някошко пъти се изгубиха сред заплетените улици, но след известно време се натъкнаха на Том Мерилин, който крачеше наперено из тълпата, за да привлече вниманието на минувачите. Веселчунът им обясни, че просто е излязъл да се поразтъпче и да подиша малко чист въздух, но щом някой задържеше погледа си върху шареното му наметало, той обявяваше гръмко:

— Отседнал съм в „Елена и Лъва“. Само тази вечер.