Окото на света

Пред отворените врати на задния двор се спря и зяпна. Улицата беше изпълнена с хора, като овце в кошара. Хора, нахлупили ниско шапки и загърнати в наметала и палта, се движеха бързо в двете посоки, сякаш ги движеше вятърът, духащ над покривите на сградите. Бутаха се с лакти и рядко си промърморваха едносрично, или само си кимваха за извинение. „Непознати — помисли си той. — Тук никой не познава никого.“

Миризмите също бяха странни. Лютиво, кисело и сладко — всичко се смесваше и носът го засърбя. Дори в разгара на Бел Тин не беше виждал толкова хора, струпани на едно място. Дори не и половината. И това беше само на една от улиците. Господин Фич и готвачката бяха казали, че градът е пълен. Целият град… като тук?

Той бавно отстъпи от портата, далече от препълнената с човешка гмеж улица. Наистина нямаше да е редно да излезе и да остави Перин сам в леглото. Ами ако Том приключеше с декламациите си, докато Ранд се скиташе из града? Май беше по-добре да изчака тук.

Въздъхна облекчено и се върна, отдръпвайки се от препълнената с непознати хора улица.

Да влиза обратно в хана също не му се искаше. Седна на една бъчва, опряна до задната стена на хана, и се остави на повея на студения вятър, надявайки се да пооблекчи малко главоболието му.

Мъч от време на време излизаше от вратата на конюшнята и поглеждаше към него и дори през двора той долавяше неодобрителното мръщене на коняря. Дали този човек просто не одобряваше селяни като него? Или се беше ядосал от това, че господин Фич ги бе посрещнал така гостоприемно, след като той се бе опитал да ги изгони, че са влезли през задната порта? „Може да е Мраколюбец“ помисли си Ранд, очаквайки тази идея да го развесели, но не му стана никак весело. Попипа дръжката на меча. Май нищо не можеше да го развесели.

— Овчар с меч със знака на чаплата — изрече нисък женски глас. — Това е почти достатъчно, за да повярвам в какво ли не. В каква беда си изпаднало, селянче?

Ранд стреснат скочи. Беше младата жена с късата коса, която бе видял да разговаря с Моарейн, след като излязоха от банята. Все още беше облечена в момчешко сетре и с бричове. Изглеждаше малко по-възрастна от него, с тъмни очи, по-големи и от тези на Егвийн, и странно напрегната.

— Ти си Ранд, нали? — продължи тя. — Аз се казвам Мин.

— Не съм в никаква беда — отвърна той. Не знаеше какво й е казала Моарейн, но помнеше добре предупрежденията на Лан да не привличат ничие внимание. — Какво те кара да смяташ, че съм в беда? Две реки е мирен район и ние сме кротки хора. При нас няма особени неприятности освен онова, което е свързано с реколтата и с овцете.

— Кротки ли? — каза Мин и леко се усмихна. — Чувала съм за народа в Две реки. Чувала съм шеги за твърдоглави овчари, а тук има доста хора, които са слизали към селските ви краища.

— Твърдоглави ли? — каза Ранд навъсено. — И какви шеги?

— Тези, които ви познават — продължи тя, сякаш изобщо не беше го чула, — казват, че сте преизпълнени с учтивост и изтъкани от усмивка, меки сте като прясно масло. На повърхността обаче. Отдолу, както разправят, сте корави като дъбови коренища. Твърди сте като остени, казват, и камък може да изровите. Но камъкът не е заровен много дълбоко в теб, нито у приятелите ти. Сякаш буря е отмила почти всичко, което го е покривало. Моарейн не ми каза всичко, но което виждам, го виждам.