Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Той се дръпна от ръката й, сякаш беше нажежена.
— Какво искаш да кажеш? Виждаш ли нещо, свързано с плъхове? Или сънища?
— Плъхове? Не, плъхове не. А за сънищата… може би това е твоята представа за сънища, но не бих казала, че е и моя.
Той се зачуди дали не е луда. Толкова странна изглеждаше усмивката й.
— Трябва да тръгвам — промълви Ранд. — Аз… трябва да се срещна с приятелите си.
— Върви тогава. Но няма да се измъкнеш.
Той не се затича, но всяка следваща стъпка беше по-бърза от предишната.
— И да тичаш, и да не тичаш — извика тя след него, — от мен няма да се измъкнеш.
Смехът й го подгони през двора и навън на улицата, сред човешката гмеж. Последните й думи твърде много напомняха онова, което му беше казал Баал-замон в съня. Шмугна се сред тълпата и започна да си пробива път, предизвиквайки сърдити погледи и още посърдити упреци, но не забави ход, докато не се намери на няколко пресечки от хана.
Чак след известно време започна да обръща внимание на това, което го заобикаляше. Бейрлон бе найстина голям град, макар и да не приличаше съвсем на градовете от приказките на Том. Ранд крачеше по широки улици, застлани с плочести камъни, после по тесни, криволичещи калдъръми, натам, накъдето го поведеше множеството. През нощта беше валяло и непавираните улици вече бяха разкаляни от многобройните човешки стъпки, но калните улици не бяха нещо, което можеше да го притесни. В Емондово поле нямаха нито една павирана улица.
Не се виждаха палати и само малко къщи бяха по-големи от онези на село, но всяка къща бе покрита или с керемиди, или с каменни плочи като хана „Виноструй“. Предположи, че може би в Кеймлин ще видят дори и дворец. Колкото до хановете, дотук изброи девет и нито един от тях не беше по-малък от „Виноструй“.
Всяка улица беше претъпкана с дюкянчета и сергии, отрупани със стока, всичко — от платове до книги, гърнета и ботуши. Сякаш стотина фургона на амбуланти бяха изсипали съдържанието си по тях. Толкова се заглеждаше, че неведнъж му се налагаше да се забърза, смутен от подозрителния поглед на някой търговец. Отначало не разбираше защо и това започна да го ядосва, докато не осъзна, че тук той е странникът. Тъй или иначе, не можеше да направи кой знае каква покупка. Ахна, когато видя колко медни монети струва дузина смачкани ябълки или шепа съсухрени гулии, с които в Две реки щеше да нахрани конете — но хората, изглежда, плащаха охотно за тази оскъдна храна.
По негова преценка хората в града наистина бяха много. За известно време многобройността го зашеметяваше. Някои бяха облечени в много по-фини дрехи от тези, които носеха хората в Две реки, почти като тези на Моарейн. Немалко от минувачите бяха навлекли дълги кожени палта, които се спускаха до глезените им. Рудничарите, за които говореха всички в хана, наистина имаха вид на мъже, сякаш излезли изпод земята. Но все пак повечето хора не изглеждаха по-различно от онези, сред които беше отраснал — нито по облекло, нито в лицето. Беше очаквал, че ще се окажат някак по-различни. Всъщност някой от тях толкова му приличаха на хората от Две реки, че си представяше, че принадлежат към един или друг от родовете в и около Емондово поле. Ето онзи беззъб сивокос старец с уши като дръжки на котел, седнал на една пейка пред странноприемницата и загледан мрачно в празната си халба, спокойно можеше да мине за братовчед на Били Конгар. Шивачът с провисналата челюст, кърпещ нещо пред дюкяна си, можеше да е брат на Джон Тейн, чак до петното плешивина на темето му. Почти огледално отражение на Самел Крейв премина покрай Ранд и зави на пресечката и…
И той зяпна с невярващи очи един дребен костелив човечец с дълги ръце и голям нос, който забързано се провираше през тълпата. Очите на мъжа бяха хлътнали, мръсното му лице беше изпито, сякаш не беше ял и спал от няколко дни, но Ранд можеше да се закълне… Парцаливият мъж също го забеляза и замръзна в полукрачка, без да обръща внимание на хората, които за малко щяха да го стъпчат. Последната сянка на съмнение в главата на Ранд се изпари.
— Господин Фейн! — извика той. — Ние мислехме, че сте…
Амбулантът се обърна и почти побягна, но Ранд се затича след него. Свиха в някаква уличка.
Изведнъж амбулантът спря. Висока ограда задънваше пътя му. Ранд също спря и подвикна:
— Господин Фейн? Какво има? Това съм аз, Ранд ал-Тор, от Емондово поле. Всички си мислехме, че тролоците са ви отвлекли.
Фейн рязко вдигна ръце и изхриптя:
— Недей! — Главата му непрекъснато се въртеше, сякаш се мъчеше да види всичко, което преминава по широката улица зад гърба на младежа. — Не споменавай… — гласът му премина в сподавен шепот — за тях. Тук в града са Белите плащове.