Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Точно така!
Беше ли Сабрина измамница? Сети се как изглеждаше сутринта — лицето й, ръцете. Мислеше как се е почувствала в прегръдките му. Спомни си и други неща.
Спомни си как една жена свеждаше лице над него, докато лежеше окървавен и се бореше за живота му. В тъмните й очи имаше отчаяние и страх да не го загуби. Нима всичко е лъжа? В сърцето му се бяха прокраднали съмнения, че не го е измамила. Може би искаше да повярва, че зад лъжите се крие нещо повече. Сигурно искаше да й повярва. Глупаво ли постъпваше?
Елън въздъхна.
— Да не би да го направи заради Тим?
— Не. Имам собствени съображения — искаше да си вземе своето и да се махне. Само че не искаше да се маха. Нито сега, нито когато и да било.
Елън го огледа внимателно. Лицето й се отпусна в израз на разбиране.
— Сигурно много я обичаш.
— Да я обичам? — Ийън погледна върха на ботуша си. — Може би съм хипнотизиран, луд. Истината е, че червенокосата направо ме омагьоса. Мисля, че това е по-лошо от любов.
Елън се намръщи.
— И трябваше да се ожениш за нея?
— Това е най-безопасното нещо, което можех да направя.
И единственото, което му оставаше. Не можеше да я пусне да си отиде. В това поне беше сигурен.
— Не знам как Тим ще приеме това. Напоследък той се виждаше с… — тя спря, когато някой тресна вратата.
По паркета в коридора прокънтяха стъпки, които приближиха гостната. Миг по-късно Тим влезе. Стоеше на прага, лицето му гореше, дишаше тежко, сякаш е пробягал километри.
— Ти беше прав — каза Тим и прокара пръсти през косата си. — Тази жена, Сабрина, е у вас.
— Знам — Ийън се намръщи, като позна ризата и панталона си. — А ти какво правеше там?
— Дълга история. Хвана ме бурята и… — Тим седна на дивана до камината. — Човек си мисли, че познава една жена и може да й се довери. Дори я пита дали ще се омъжи за него, а тя изведнъж се оказва различна. Какъв глупак съм!
Ийън стисна зъби. Сабрина разкъса Тим на парчета по същия начин, както направи и с него преди време. Независимо в какво искаше да вярва, истината беше пред очите му — Сабрина не е нищо повече от една малка интригантка. Трябваше да го осъзнае най-сетне. Трябваше да се примири с нея и с чувствата си.
Елън постави ръка на рамото на Ийън.
— Не бива да…
— Не сега — каза той и се изправи. — Не искам да говорим за това сега.
Ийън стисна юмруци, докато гледаше как Тим излиза от стаята. Специалитетът на Сабрина беше да унижава. Може би е време някой да й върне заради сторените злини.
Глава 21
Сабрина седна на пейката в средата на градината лабиринт в имението ван Кортленд и се загледа в стария дъб, който пазеше изхода. Короната му се разпростираше настрани и хвърляше сянка на ръба на пейката. През гъстите листа се виждаше скършен клон, поддал под тежестта на едно безумно момиче. Щеше ли животът й да бъде така объркан днес, ако тогава не бе проследила Ийън и онази проститутка? Щеше ли Луси да плаче в стаята си?
Тя затвори очи. Слънцето топлеше гърба й и усилваше аромата на розите около нея. Това бяха любимите цветя на майка й. Чуваше шумоленето на цветовете от ветреца, уханието им докосваше ноздрите й, навлизаше в душата й и я отнасяше в Роузбрайър — славното място, което някога й бе дом, при спомените, твърде дълго потискани в тъмнината на съзнанието й, твърде болезнени, за да свикне с тях.
Триетажната тухлена постройка величествено се издигаше на един висок хълм на брега на Мисисипи. Сабрина си представи как баща й излизаше сутрин на бялата тераса, която обикаляше целия покрив, и оглежда владението си. Брендън и Денис стояха гордо от двете му страни. Широките бели коридори на първия и на втория етаж в задната част бяха изнесени встрани на големи дорийски колони, огрени от слънцето.
От малкия заден двор, застлан с тухли, се спускаше тухлена пътека, която се виеше по широките тераси на хълма към зъберите над реката. Около нея имаше розови храсти, камелии и азалии, които напояваха въздуха с аромат. Както всеки ден, Сабрина и майка й се разхождаха из градината, за да наберат цветя.
— Грехота е да оставим розите да умрат на храста, Сабрина — каза й веднъж Рейчъл и й се усмихна, като постави в кошницата една розова роза. — Трябва да ги откъснем, докато са все още млади и красиви, и да им позволим да споделят нашия дом. Спомни си за това, когато си имаш собствен дом. Запомни да го кажеш и на дъщеря си.
Образите в съзнанието й избледняха и изпълниха сърцето й с копнежи. Само да можеше да ги види още веднъж — майка си, Брендън, Денис, да можеше да чуе смеха им.
По миглите й натежаха сълзи и се спуснаха по страните й. Понякога наистина не вярваше, че са си отишли завинаги.