Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Положението му бе лошо. Той се чувствуваше болен, отслабнал от всевъзможните лишения, на които бе подложен.
Това, което предвиждаше, се случи. Треската обзе всичките му членове. Твърде слаб, за да може да ходи, той се принуди да се задоволява с мидите и стридите, които бе събрал и които бяха единствената му здрава храна. Заливът бе твърде отдалечен от него.
Той пълнеше бутилката си с дъждовна вода благодарение на това, че с помощта на големия гвоздей бе издълбал един отвор във форма на прозорец на стената на колибата си и бе поставил навън едно издълбано дърво, по което се стичаше водата.
Поставяйки бутилката под тази своеобразна водосточна тръба, той я пълнеше с вода.
Вратата на колибата си той затвори колкото е възможно по-плътно, за да се защитава от бурята. В колибата си имаше складирани плодове, яйца и царевично брашно.
Щом взе тия мерки, мнимият монах се почувствува още по-изморен и по-обзет от треската.
Той вярваше, че последният му час е настъпил и бе обзет от една ужасна мъка, мислейки, че ще отнесе в гроба си тайната за фаталната нощ и не ще може да я предаде на Маринели. Само един сън вълнуваше неговото въображение, възбудено от треската: той пристигаше в Тулон и съобщаваше всичко на Маринели, станал каторжник.
Но когато отвореше очи, ужасът на самотата на неговото отшелничество, далеч от света и хората, усилваше мъченията му.
Маринели бе окован. Дожът гинеше в страшните подземни затвори. Колко съжаляваше, че не бе имал пълно доверие в негъра, който заминаваше за Тулон… Уви всичко бе загубено.
При бълнуването си той виждаше виновниците, на които, само той знаеше имената, да се изправят пред него: вижда стария дож Марино Гримани, някога строен и величествен, сега немощен и сбръчкан като него; чудовищния Луиджи Гримани със зловещо лице и сеещ страх около него.
От време на време бедният болник превъзмогваше треската и наквасваше със студена вода пламналия си език. Той се принуждаваше също да не яде нищо през деня.
За щастие неговата жилава природа изглеждаше ще вземе връх.
След няколко седмици, един ден, когато слънцето топлеше малката колиба в топлата си светлина, той почувствува, че треската го напуща.
Той пиеше постоянно на редовни интервали прясна вода и удоволствието, което му доставяше това пиене, изглеждаше, че възвръщаше силите му.
Той можа от време на време да изяжда по няколко плода. За нещастие брашното и яйцата през това време се бяха развалили.
Той трябваше да остане още няколко дни легнал, понеже слабостта му беше твърде голяма. Внезапно една идея го облада.
Сигурно рибари или мореплаватели можеха при някакъв случай да слязат на острова.
Може би те ще намерят само неговия труп, обаче, той можеше да постави в дрехите си някоя записка, чрез която ще може да бъде предадена на Маринели тайната на мъртвия.
— Да, провидението ми подсказа, че трябва да постъпя така. Тайната от фаталната нощ не трябва да изчезне заедно с мене! — извика Бертучио, обзет от пламенно въодушевление. — Едно подобно престъпление трябва да получи наказанието си, даже и ако смъртта, сразявайки ме на този остров, направи да се забави отмъщението! — продължи той.
Но как да пише? Бертучио нямаше под ръка нищо, което можеше да му послужи за тази цел.
Той се отпусна на мъховото си легло и мисли цялата нощ.
Най-сетне повярва, че е открил средството и лицето му, набръчкано от страданията, се проясни от лъча на надеждата.
— Открих, открих! — извика той, зарадван и пляскащ с ръце. — Открих!
„Всевъзможни Боже — каза той в молитвата си — дай ми сили, за да изпълня предназначението си. Направи, щото пътниците да намерят в Санта Рока бележките, които ще оставя!“
„Хайде Бертучио — каза си той. — Ти имаш да изпълниш една свещена задача, извърши я!“
И на следния ден, благодарение големите усилия на волята си, той стана и напусна колибата.
Природата навън изглеждаше, че бе променила вида си. Морето се бе изкачило толкова високо, че от Пясъчния бряг не бе останало друго освен една тясна ивица в подножието на скалите.
Храстите и дърветата бяха се пременили с тяхното хубаво зелено облекло. Мъхът на моравата изглеждаше като един великолепен килим. Слънцето високо над хоризонта галеше със светлината си пролетния пейзаж.
Бертучио дишаше с пълни гърди чистия въздух, извор на живот и здраве.
Огладнял той се изкачи на върха на скалите, изплашвайки морските птици, които бяха кацнали там, и започна да дири пресни яйца, за да се подкрепи. Той има щастието да намери в една вдлъбнатина на скалата дъждовна вода, която бе останала там. Накрая той напълни бутилката си с вода.