Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Една сутрин, след една нощ, през която Бертучио бе запалил огън на планината, той наблюдаваше хоризонта, изведнъж изпусна един вик на изненада. Бе доловил един глух шум от потопен изстрел.
Той заскача от радост като дете. Един минаващ кораб бе забелязал огъня му през нощта и се готвеше да дойде, за да го освободи от самотата му.
Бертучио хвърли пирона и камъка, които държеше и се отправи покрай скалите към планината. Той тичаше толкова силно, че се задъхваше.
Искаше да се увери. Един вътрешен глас му казваше, че часът на освобождението е наближил.
Щом стигна на върха, цял потънал в пот, той разтвори широко очи. Като скръсти ръце, той падна на колене, почна да плаче от радост, а след това като луд се впусна към пясъчния бряг.
Един голям кораб бе хвърлил котва на известно разстояние от брега и бе изпратил веднага една лодка, за да узнае какво означава този огън, забелязан през нощта, както и бялото знаме, което се развяваше на върха на една височина.
28. Подвигът на Маринели
— Довиждане, мои приятели, довиждане! — извика Маринели.
Започваше да се зазорява. Д’Артенай и Оргосо останаха прави в лодката, а освободеният каторжник скочи на брега.
— Още нещо, д’Артенай — викна той на симпатичния френски офицер. — Дайте ми вашата шапка и вашето наметало. Вземете моите докато се върна. С това ще ми окажете ценна услуга.
— С удоволствие, благородни Марино — отговори д’Артенай, подавайки му това, което желаеше. — Вземете.
Марино се премени с великолепната мантия, гарнирана със златни ресни, и голямата шапка с черно перо. Френският джентълмен наметна мантията, която Марино бе получил от Фалие.
Кой можеше да каже, че Марино с кадифяната му мантия, с черните панталони и кожените ботуши, с широката му бродирана яка е избягал от каторгата.
Той носеше на гърдите си един златен ланец, който му даваше пълен вид на офицер.
Марино прегърна за последен път д’Артенай, неговия нов приятел, поздрави още веднъж тия, които останаха в лодката, и се изкачи с бързи крачки на пясъчния хълм, които му пречеше да вижда наоколо!
Достигнал на върха, той забеляза една част от морето и малката лодка, която бе достигнала до тримачтника; от другата страна се простираше обработваема земя и един голям път, който водеше към Тулон, забелязваше се в далечината.
Той вървя няколко часа и понеже не забеляза никакво село, никаква къща, а слънцето обгаряше земята с палещите си лъчи реши в момента, когато стигна до една малка горичка да не се изморява и да си отпочине в сянката на дърветата.
Той влезе навътре в един гъсталак, легна върху, тревата и заспа спокоен сън, като някой обикновен пътник.
Когато се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта. Денят скоро щеше да свърши.
Марино бързо стана, тръгна отново по големия път и скоро достигна до едно лозе с хубав изглед, близко до което се издигаше малката къща на лозаря. Той се отби при последния и му поръча да му приготви един кон, който ще му върне след два дни.
Селянинът, който бе поздравил с голямо уважение блестящия офицер, намери това искане чудно и необяснимо.
— Един кон?… — попита той учуден. — Господинът няма ли такъв?
— Вие виждате добре, че нямам, приятелю. Вие трябва да ме избавите от затруднението ми. Трябва да пристигна в Тулон преди нощта, понеже нося на управителя едно много важно послание. Моят кон падна под мене и аз го изоставих в един ъгъл на гората.
— Да, но господинът може ли да ми обещае, че ще ми го върне? — запита лозарят.
— Това е най-простото нещо на света, приятелю — отговори Маринели. — Аз ще ви го върна утре или вдругиден най-късно.
— Господинът ще се върне ли обратно?
— Да, и то колкото е възможно по-скоро. Но вие изглежда, че се колебаете… да не мислите, че искам да ви открадна коня?
— Бог да ме пази! — извика лозарят. — Аз не искам един офицер на нашия могъщ и любим крал да каже, че съм отказал да му помогна.
— Добре казано, приятелю! — каза Маринели. — Аз ще върна коня здрав и читав, заедно с израза на моята признателност.
Лозарят, без да смее да запита за името на офицера, прочете в очите му, че има работа с един честен младеж.
Той отиде в обора си и се завърна с един от най-добрите си коне.
— Искрено съм ви благодарен — каза Марино, като хвана поводите на коня и се покачи на стремената. — Така вие изказвате пълно доверие в мене. Довиждане!
Той поздрави лозаря, който се почувствува малко неловко, и се отправи в тръс по посока към Тулон, смеейки се от все сърце на великодушието на добрия човек.