Вендета: Отмъщението на Лъки
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вендета: Отмъщението на Лъки». Краткое содержание книги:
След няколко минути дойде да я види предпочитаният от Антонио гримьор Раул. Раул беше пуерториканец с гъста напомадена коса и извити вежди.
— Антонио одобрява идеята за ретроимиджа — каза той, докато изучаваше отражението й в огледалото. — Аз съм за тънките вежди. Ще оскубем твоите и след това ще ги очертаем високи и остро извити. След това ще ти сложа хубав руж и ярко рубинено червило.
Сами, фризьорът, дойде втори. Сами беше висок, блед и с дълга светла коса, която носеше сплетена на плитка на тила си.
— Може би ще ти отрежем косата и ще я боядисаме черна — рече той, като застана до Раул — и двамата внимателно изучаваха образа й в огледалото.
Тя се почувства като вещ.
— Може би не — бързо проговори тя.
— Моля? — попита Сами с ръце на кръста — не беше свикнал да му отговаря непознато момиче.
— Отказвам да ми режете косата — настоя тя.
— А мога ли да попитам защо? — тонът на Сами казваше: „Ти за каква се мислиш?“
— Имам договор с джинсите „Рок-енд-рол“. Те не разрешават.
— О — каза той надменно. — В такъв случай, сладурче, ще трябва да ти сложа черна перука.
— Това е първата ми корица и е важно да съм такава, каквато съм, а не такава, каквато вие смятате, че трябва да изглеждам — изрече Бриджит и изненада и самата себе си.
Двамата мъже се втренчиха в нея. Как си позволяваше да има мнение? Та тя беше модел. Моделите трябваше да изглеждат добре, да мълчат и да следват съветите на експертите.
— Мишел знае ли какви чувства изпитваш? — попита гадно Раул.
— Мишел е мой агент, а не пазач — отряза тя.
Раул и Сами се спогледаха с вдигнати вежди и излязоха от стаята — очевидно за да докладват на великия Антонио, че тази е досадна малка кучка.
След това дойде Паркър, стилистката. Тя беше слаба жена с късо подстригана сива коса и съчувствена усмивка.
— Чух, че си създала проблеми на Тик и Так — каза тя тържествено.
— Само изразих собственото си мнение — Бриджит беше отегчена и реши, че трябва да има всичко, което може да получи.
— Забрави ги — оживи се Паркър. — Важното е какво ще облечеш. Хмм…
Паркър присви очи и се отдръпна назад.
— Виждам съвсем съвременен имидж. Какво ще кажеш за това? — и тя измъкна къса бяла рокля на Унгаро от гардероб, претъпкан с дрехи. — И за тези обувки от тигрова кожа? — добави тя, като се наведе и ги избра от кутия, пълна с всякакви обувки. — Съвсем съвременно. Без бижута. Обикновена и естествена.
— Харесва ми — каза Бриджит.
— Добре. Мислех си, че и мене също ще изхвърлиш.
— Не искам да бъда груба — обясни Бриджит. — Просто чувствам, че и аз трябва да имам думата по отношение на имиджа, който представям.
— Абсолютно си права — живо отговори Паркър. — Въпреки че трябва да те предупредя — Антонио има много големи идеи, така че не се нервирай утре, когато започне да ти разказва как точно те вижда. Сега снима Робъртсън. Искаш ли да хвърлиш едно око?
Бриджит усети пристъп на отвращение. Никога повече не искаше да вижда Робъртсън.
— Не, благодаря — бързо каза тя. — Имам друг ангажимент.
— Ще кажа на Антонио. Когато направи почивка, ще дойде да те види.
— Трябва ли да чакам?
— Ако искаш Антонио да те снима за корицата ти утре. Той е много темпераментен.
— Както и аз — промърмори Бриджит.
— Какво? — попита Паркър — не беше сигурна, че е чула добре.
— Нищо.
Антонио дойде след пет минути. Раул и Сами се мъкнеха подире му. Той беше нисък, но забележителен италианец, чийто голям специалитет беше фотографирането на най-известните суперзвезди. Бриджит си спомни, че с майка си е идвала в студиото му, когато беше десетгодишна. Беше ги снимал за портрет на майка и дъщеря за „Харпърс базар“. Той едва ли щеше да си я спомни.
— Имаш проблеми? — попита той и я погледна с малките си като мъниста очи.
Тя му върна погледа.
— Само ако си мислиш, че е проблем, дето искам да изглеждам като себе си на първата ми корица.
Антонио сви рамене — какво му пукаше? Не си струваше да води битка за някаква си мизерна корица. А и това момиче беше наистина хубаво. Щеше да стане.
— Всичко е наред — каза той; това напълно обърка Раул и Сами. — Утре в десет. Не закъснявай.
— Той те хареса — весело каза Паркър, когато Антонио излезе.
— Изобщо не ме интересува — отговори Бриджит. И наистина беше вярно — за една нощ всичките й мечти бяха разбити на хиляди парченца. Беше й омръзнало все да бъде безпомощната жертва. Осъзнаваше, че отсега нататък трябва да се насили да бъде твърда и безчувствена като всички наоколо. Вече я нямаше госпожица Сладкото момиченце. Тя трябваше да си възстанови самоуважението и ако трябваше да бъде груба, за да го направи, щеше да стане такава.