Подвижни образи

Май още бяха втрещени.

— Предполагам, че всичко това вече е привично за вас — подхвърли Патрицият.

— Не — отрече Виктор. — Изобщо не сме свикнали. Досега не сме били в зала за показ на филми.

— Освен веднъж — зловещо процеди Джинджър.

— Вярно, освен веднъж…

— Да, но вие участвате в създаването на подвижни образи — меко напомни лорд Ветинари.

— Така е, само че никога не ги гледаме. Виждаме само откъси, когато майсторите на ръчката слепват парчетата от филма.

— Значи това е нещо ново за вас? — провери пак Патрицият.

— Не съвсем… — смънка Виктор, чието лице сивееше.

— Колко увлекателно — промърмори лорд Ветинари и продължи да не слуша приказките на Диблър.

Не бе стигнал до поста си, като се стараеше да вникне в работата на механизми. Интересуваше го устройството на човешките умове.

На метър-два от него Сол пусна малка ролка филм в скута на чичо си.

— Това е твое — съобщи мило.

— Какво е? — попита Диблър.

— Ами реших да прегледам набързо филма, преди да го покажем…

— Наистина ли? — промълви Диблър.

— И що да видя? Насред сцените с опожаряването на града пет минути на екрана се мъдри чиния с ребърца в Специалния фъстъчен сос на Харга. Разбира се, знам защо. Само искам да науча защо така.

Диблър се хилеше гузно.

— Ето как си го представях — щом едно кадърче кара хората да купуват всякакви неща, какво ли щяха да направят с тях цели пет минути…

Сол не откъсваше поглед от лицето му.

— Много ме засегна, да знаеш — продължи Диблър. — Не прояви никакво доверие към мен. Аз ти обещах тържествено да не се бъркам повече, а ти не пожела да ми повярваш. Ти нарани чувствата ми, Сол. Наистина. Къде изчезна почтеността?

— Според мен си я продал на някого, чичо.

— Много съм наскърбен — не мирясваше Диблър.

— Но ти не спази обещанието си, чичо.

— Това няма нищо общо. Бизнес, какво да се прави. Сега говорим за отношенията в семейството. Сол, трябва да вярваш на близките си. Особено на мен.

Племенникът вдигна рамене.

— Добре, щом казваш.

— Сериозно ли?

— Да, чичо. — Сол се ухили до ушите. — Обещавам ти тържествено.

— Ей така те харесвам!

По-нататък в редицата Виктор и Джинджър се взираха с примирен ужас в празния екран.

— Знаеш какво ще се случи сега, нали?… — прошепна тя.

— Да. Някой ще засвири в яма пред екрана.

— Онази пещера наистина ли беше филмова зала?

— В известен смисъл — уклончиво отвърна той.

— Но тук екранът е обикновен. Не е… ами просто си е екран. Малко по-качествен чаршаф, а не…

Заглуши я шумотевица откъм другия край на залата. Сред дрънчене и съскане на изпуснат въздух дъщерята на Безам Посадски се издигна бавно от широк отвор в пода. Момичето се нахвърляше върху клавишите на малък орган с вдъхновение, породено от няколко часа репетиции. Подпомагаха я усилията на двама могъщи тролове, които натискаха духалото зад сцената. Беше яка млада жена и незнайната музикална творба очевидно губеше в битката с нея.