Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Не е кой знае какво — заяви, щом се взря в мястото. — Стигаме до морето. И… — примижа напрегнато — … до Света гора. Подсказва ли ти нещо?
— Нали всички алхимици се изнесоха там? — сети се Ковчежникът.
— А, ония типове ли…
— Дано не правят някакви магии там… — проточи Ковчежникът.
— Алхимиците ли? Да правят магии?
— Извинете. Знам, че е нелепо хрумване. Един портиер ми обясни, че се занимават там с… с театър на сенките. Или с кукли. Някаква глупост от този род. Образи. Не обърнах внимание на приказките му. В края на краищата… те са алхимици. Ама че работа! Да бяха наемни убийци… да. Крадци… да. Дори търговци… те са невероятно хитри понякога. Но алхимиците… Нима могат да се намерят по-завеяни, непохватни, благодушни… — Гласът му стихна, щом мозъкът му осъзна какво думи изрича устата. — Не биха посмели, нали?
— Хъм, не биха ли посмели?
Ковчежникът изстиска от себе си кух смях.
— Не-е-е… Няма да дръзнат! Знаят, че ще се стоварим отгоре им като цял тон тухли, ако опитат някакви магии… — Пак млъкна. — Убеден съм, че не са се престрашили… Дори толкова далеч от града… Не, не биха посмели… Само не и магии… Нали?…
Ковчежникът поумува още малко и избухна:
— Никога не съм имал доверие на тези мърляви копелета! Не са като нас. Нямат никаква представа за приличие!
Тълпата около касата нарастваше и се разгневяваше с всяка изминала минута.
— Всички джобове ли си пребърка? — припряно попита Професорът.
— Ами да — смънка Деканът.
— Провери пак.
Според магьосниците само останалите трябваше да плащат, за да влязат някъде. Островърхата шапка обикновено беше предостатъчен пропуск.
Докато Деканът тършуваше отново. Професорът се ухили налудничаво на момичето, което продаваше билетите.
— Уверявам ви, млада госпожице, ние сме магьосници.
— Видях ви фалшивите бради — прихна момичето. — Тука идват всякакви особняци. Откъде да знам, че вие например не сте три момченца, напъхали се в палтото на татко си?
— Госпожице!
— Имам два долара и петнадесет пенса — обяви Деканът, измъквайки монетите от купчинка мъхчета и загадъчни окултни дреболийки.
— Значи две места в партера — неохотно се смили момичето и откъсна билетите.
Професорът ги сграбчи.
— Тъй, аз вкарвам Пунс в залата — забърбори на групичката. — Опасявам се, че вие ще трябва да се върнете при почтената си търговия.
Зашава многозначително с вежди насреща им.
— Не разбирам защо трябва да… — започна Деканът.
— Иначе ще загазим — прекъсна го Професорът, намигайки трескаво. — Хайде, минете през задната уличка и се прибирайте.
— Но аз дадох парите и…
Лекторът вече дърпаше Декана към изхода.
— Хайде, да излизаме. — Той също намигна бавно и подчертано на Професора. — Ще минем по задната уличка.
— Не виждам защо да… — жалваше се Деканът отдалеч.
Сивкави облаци се кълбяха в магическото огледало на Архиканцлера. Мнозина магьосници разполагаха с такова огледало, но рядко си правеха труда да надничат в капризното и лъжливо устройство. Дори не беше подходящо за бръснене.
Но Ридкъли прояви учудваща вещина в боравенето с него.
— Тъй дебна дивеча — обясни небрежно. — Няма да се промъквам часове наред във влажни храсталаци, ама ха! Сипи си нещо за пиене, човече. Налей и на мен.
Облаците трепнаха.
— Май нищо друго не се вижда. Странно. Само просветваща мъгла.
Архиканцлерът се прокашля. Ковчежникът постепенно откриваше, че въпреки привичките си Ридкъли е извънредно прозорлив човек.
— Някога гледал ли си ония щуротии със сенки, кукли или подвижни образи, каквото ще да представляват? — подхвърли Архиканцлерът.
— Прислугата ходи да ги гледа — отвърна Ковчежникът.
Ридкъли предположи, че това означава „не“.
— Май се налага и ние да ги видим.
— Щом казвате, Архиканцлер… — покорно промълви Ковчежникът.
Сградите за показ на подвижни образи в цялата мултивселена имат едно неизменно свойство — противната гледка отзад е правопропорционална на великолепието на фасадата. Отпред виждате колони, арки, златна боя, светлини. От обратната страна — странни шахти, тайнствени тръби, голи стени, вонящи улички.
И прозореца на тоалетната.
— Не проумявам какво ни подтиква да вършим това — изстена Деканът, който се напъваше заедно с останалите.
— Млъкни и ме бутни по-силно! — настоя Лекторът.
— Защо не превърнахме нещо в пари? — оплакваше се Деканът. — Бързичка илюзийка, какво лошо има?