Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Отвратително — изсумтя Деканът. — Как му е хрумнало да се увърта около млади дами, щом можеше да стане магьосник?!
— М-да-а… Ама че глупак… — проточи Лекторът, който май имаше затруднения с дишането.
Последва обща въздишка.
— Но трябва да признаете, че момичето си е трепач — подхвърли Професорът.
— Аз съм стар човек и ако някой не ме пусне незабавно да погледна к’во става — заплаши пресеклив глас зад тях, — ще опита… хъм, бастуна ми.
Двама от магьосниците се отдръпнаха и пропуснаха стола на колела, който спря чак при червената пътека.
Ченето на Пунс увисна.
Джинджър стисна ръката на Виктор.
— Ей там неколцина стари дебелаци с фалшиви бради ти махат — излезе гласът й през стиснатите зъби и замръзналата усмивка.
— Да, според мен са магьосници.
Виктор също им се ухили.
— Единият подскача на инвалидната си количка и крещи „Ей-хей“ и „Юху-у-у“.
— Това е най-възрастният жив магьосник в целия свят.
Виктор махна с ръка на пълна лелка в тълпата, която припадна на секундата.
— Ох… А какъв ли е бил преди петдесетина години?
— Ами бил е на осемдесет26 Само не му пращай въздушна целувка!
Тълпата изрева одобрително.
— Но той изглежда много мил!
— Просто се усмихвай и размахвай ръка.
— О, богове! Погледни всички онези хора, които чакат да се запознаят с нас!
— Виждам ги.
— Но те като че са важни особи!
— Е, и ние сме като тях. Поне така се оказа.
— Защо?
— Защото сме си ние. Не помниш ли какво ми каза на брега? Пак сме си ние, но колкото се може по-големи и видни. Нали това искаше? Ние сме…
Виктор млъкна.
Тролът пред входа на „Одиум“ отдаде чест неуверено. Въпреки неспирната врява се чу ясно как ръката му се удари в ухото…
Гаспод куцукаше на скорост по уличката, а Пляси послушно припкаше след него. Никой не ги и погледна, когато се изсулиха от каретата.
— Цяла вечер в някаква си задушна зала — туй не е идеята ми за весела вечер на воля — мърмореше Гаспод. — Сега сме в големия град, а не в Света гора. Дръж се за мен, паленце, и ще си прекараш весело. Първо отиваме при задната врата на „Къщата на ребърцата“. Там ме познават. Разбрахме ли се?
— Пляси добро момче!
— Ъхъ…
— Виж какво е навлякъл! — промълви Виктор.
— Червено плюшено сако със златни ширити — уточни Джинджър тихо, без да се обръща към него. — И какво? Щеше да е по-добре, ако беше обул и панталон.
— О, богове… — задъха се Виктор.
Направиха първите си крачки в ярко осветеното фоайе на „Одиум“.
Безам се бе престарал. Тролове и джуджета се бъхтиха цяла нощ, за да си свършат работата.
Имаше червени плюшени завеси, колони и огледала.
Пълнички херувимчета и всевъзможни плодове, обилно наклепани със златна боя, наглед покриваха всяка възможна повърхност.
Все едно да пристъпиш в извънредно скъпа кутия шоколадови бонбони.
Или право в познат кошмар. Виктор едва ли не очакваше да чуе грохота на прибоя и да види как драпериите се свличат в локвички черна гнус.
— О, богове… — повтори той.
— Какво ти става? — разтревожи се Джинджър, все така сковано ухилена към редицата видни граждани, чакащи да се запознаят с тях.
— Ще видиш — прегракна изведнъж Виктор. — Това е Света гора! Пренесли са я в Анкх-Морпорк!
— Да, но…
— Нищо ли не помниш? Онази нощ под хълма? Преди да се събудиш?
— Не помня. Вече ти казах.
— Ще видиш… — настоя Виктор.
Взря се в украсена поставка с табло до едната стена. Надписът гласеше: „Три прожекции дневно!“
Мислеше за пясъчни дюни, древни митове и огромни раци.
Картографията още не бе стигнала до положението на точна наука в Света на Диска. Хората започваха с добри намерения, но толкова се увличаха по китове, изхвърлящи струи, чудовища, вълни и други финтифлюшки, че често забравяха да отбележат скучните планини и реки.
Архиканцлерът затисна с препълнен пепелник единия ъгъл, който все се навиваше. Плъзна пръст по мърлявата повърхност на картата.
— Тука е написано „Има дракони“. Ха, насред града. Чудна работа…
— О, това е „Слънчевият приют за болни дракони“ на лейди Сибил Рамкин — разсеяно отвърна Ковчежникът.
— Тука пък е „Тера инкогнита“ — мърмореше Ридкъли. — Откъде накъде?…
Ковчежникът се наведе да погледне отблизо.
— Сигурно за да е по-интересно от зелевите поля, наредени едно до друго.
— Я, пак виждам „Има дракони“.
— Всъщност предполагам, че този път е явна лъжа.
Загрубелият пръст на Архиканцлера продължи в посоката, която изчислиха. Пътьом изчегъртваше нацвъканото от мухите.
26
Магьосниците, които се изплъзнат от амбициозното внимание на колегите си, обикновено живеят дълго.