Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Гаспод казва, че не може да говори — сопна се Виктор.
Диблър поумува още малко. От вълнение почваше да се отнася.
— Е, той знае най-добре, нали?
Кучетата препускаха към екрана. Нещото в образа на Виктор почти се бе измъкнало, проснато сред кутиите с филми.
— Може ли да го подпаля? — помоли Гаспод. — Моя задача си е, да знаеш.
Пляси излая послушно и пусна пламтящата усукана хартия. Гаспод я пое и предпазливо се затътри към Нещото.
— Я да спасим света — изфъфли дребното куче.
Остави факела върху размотан филм, който се разгоря мигновено в някак лепкав бял огън като от магнезий, но по-бавен.
— Тъй, сега да се омитаме…
Застрашената Твар нададе вой. Веднага загуби всякаква прилика с Виктор, сред пламъците вече се гърчеше подобие на експлозия в аквариум. Стрелна се пипало и докопа единия крак на Гаспод.
Кучето се изви с намерение да хапе.
Пляси се нахвърли върху мятащия се израстък, който го цапардоса и търкулна Гаспод презглава по пода.
Малкото куче се надигна, направи няколко измъчени крачки и падна.
— Проклетият крак се скапа — промърмори Гаспод.
Пляси го гледаше печално. Пламъците се разпростираха с пукот около кутиите.
— Я се разкарай оттука, тъпо паленце! — заповяда Гаспод. — Всичко ще гръмне след минута. Не, бе! Недей да носиш и мене! Остави ме! Няма време…
Стените на „Одиум“ се издуха с подлъгваща окото мудност, всяка дъска и камък запазваха положението си спрямо останалите, но вече летяха самостоятелно.
После времето догони събитията.
Виктор се просна по лице.
Буум!
Оранжево огнено кълбо пръсна покрива и се разду в мъгливото небе. Парчетиите се забиха в околните къщи. Нажежена кутия за филми изсъска над главите на лежащите магьосници и гръмна в далечна стена.
Разнесе се пронизителен хленч, който секна внезапно.
Нещото с образа на Джинджър се олюля в горещата ударна вълна. Напорът на въздуха размята гигантската му пола около кръста. Смутената Твар постоя трепкаща под дъжда от отломки.
После се обърна непохватно и затътри крака нанякъде.
Виктор вдигна глава и погледна истинската Джинджър, която се взираше през оредяващия дим към руините, останали от „Одиум“.
— Така не е редно — мънкаше си тя. — Това не бива да се случва. Не може. Тъкмо си мислиш, че няма надежда и те изскачат вихрено от пушеците. — Озърна се окаяно. — Нали?
— Само във филмите — възрази Виктор. — Това тук е действителността.
— Че каква е разликата?
Професорът сграбчи Виктор за рамото и го завъртя към себе си.
— То се запъти към Библиотеката! Трябва да му попречиш! Отиде ли там, магията ще го направи непобедимо! И никога няма да надделеем над него! Ще доведе и другите!
— Вие сте магьосници — напомни Джинджър. — Защо не го спрете?
Виктор тръсна глава.
— Тварите харесват нашата магия. Послужиш ли си с нея близо до тях, черпят мощ от нея. Но не виждам какво мога да направя аз…
Млъкна притеснен. Тълпата го зяпаше и чакаше.
Погледите им не подсказваха, че в него е последната им надежда. Просто вярваха непоклатимо, че той ще победи.
Някакво детенце измрънка:
— Мамо, какво ще стане сега?
Дебелата жена, хванала хлапето за ръка, отвърна:
— То се знае — той ще го спре в последния миг. Тъй е всеки път. Гледала съм всеки негов филм.
— Никога не съм го правил! — троснато заяви Виктор.
— А, виждала съм те — самодоволно натърти дебеланата. — В „Синовете на пустинята“. Когато тая дама — тя кимна почтително на Джинджър — яздеше един кон, пък той се спъна и я метна в пропастта, ама ти притича и я хвана в последния миг. Голямо геройство.
— Не беше в „Синовете на пустинята“ — педантично уточни възрастен мъж, натъпквайки тютюн в лулата си, — а в „Тролската долина“.
— В „Синовете“ беше — сряза го кльощавата жена до него. — Мене питайте, двайсет и седем пъти съм го гледала.
— Беше чудесно, нали? — мечтателно подхвърли първата жена. — Щом видя отново сцената, когато тя го изоставя, а той се обръща и й хвърля онзи поглед, веднага се обливам в сълзи…
— Извинете, това не е от „Синовете на пустинята“ — тежко се обади мъжът с лулата. — Говорите за прочутата сцена на площада от „Изгарящи страсти“.
Дебеланата хвана унило отпуснатата ръка на Джинджър и я потупа.
— На добър момък си попаднала, щом те спасява всеки път. Ако някакви побъркани тролове отмъкнат мен, моят старец само ще ги попита на какъв адрес да прати дрехите ми.
— Пък моят няма и да се помръдне от стола, ако ме излапат дракони — оплака се кльощавата и затворнически подръпна ръкава на Джинджър. — Ама ти повечко се обличай, госпожице. Следващия път, като те спасява, настоявай да си вземеш и топло палто. Щото като те гледам на екрана, все си мисля, че ще се простудиш.