Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Пред „Одиум“ се тълпеше огромно множество, а опашката се точеше по цялата улица. Деканът я пренебрегна напълно и поведе групичката право към входа. Друг магьосник изпъшка тихичко от лошо предчувствие.
Изпречи им се трол със зачервено лице и зле скроена военна униформа, но без панталон.
— Моля? — учуди се Деканът.
— Ти не виждаш ли, че има опашка?
Деканът кимна учтиво. В Анкх-Морпорк самата същност на опашката предполагаше магьосникът да е най-отпред.
— Виждам — потвърди той. — Това е чудесно. А сега бъдете така добър да се отдръпнете, за да си заемем местата.
Тролът го сръга в корема.
— Накъде си се разбързал, бе? Да не се мислиш за магьосник?
Най-близките кандидат-зрители прихнаха.
Деканът пристъпи по-близо до трола и изсъска:
— Впрочем ние сме именно магьосници.
Тролът му се ухили в лицето.
— Я не ми пробутвай боклучави лафове като руднична шлака. Нали ти виждам фалшивата брада!
— Ей, чуй какво ти…
Гневната реплика на Декана секна по средата с писък, когато тролът го хвана за яката и го запрати насред улицата.
— Ще стоиш на опашката като всички.
Чакащите го подкрепиха с оглушителни викове. Деканът изръмжа и протегна дясната си ръка с разперени пръсти…
Професорът се вкопчи в рамото му.
— Такова изпълнение няма да ни се отрази много добре. Идвай с мен веднага!
— Къде?
— На края на опашката!
— Но ние сме магьосници! Никога не чакаме на опашки!
— Не помниш ли, че сега сме почтени търговци? — Професорът се озърна към околните любители на филмите, които започваха да се взират особено в тях. — Хайде на края!
В другия край на улицата тълпата се раздвижи. Мнозина се устремиха натам. Почтените търговци изведнъж се озоваха насред повляклото ги гъмжило.
Лекторът промърмори:
— Идва някаква важна особа!
— Кой ли може да е? — Лицето на Професора се сгърчи от паника зад фалшивата брада. — Как мислиш, да не са поканили Архиканцлера?
Магьосниците сгушиха глави в раменете си.
Всъщност доближаваше карета, несравнимо по-великолепна от разпадащите се файтони, набутани в пустия соколарник на Университета. Тълпата напираше да разкъса редицата от тролове и стражници и се взираше с очакване във вратичката на каретата. Дори въздухът сякаш трептеше.
Господин Безам, толкова изпъчен от самочувствие, че май подпърхваше над земята, изприпка и посегна да отвори вратичката.
Тълпата колективно затаи дъх с изключение на една малка част, която налагаше всички наоколо с бастуна си и мрънкаше свадливо:
— К’во става тук, а? Защо никой не ми казва к’во става? Настоявам някой да ми каже какво… хъм, става!
Вратичката си остана затворена. Джинджър стискаше дръжката като спасително въже.
— Но те са хиляди! — ахна тя. — Не мога да изляза!
— Всички до един гледат твоите филми! — примоли се Сол. — Това е твоята публика!
— Не!
Сол вдигна ръце.
— Не можеш ли поне ти да я убедиш? — обърна се към Виктор.
— Не знам дали мога да убедя и себе си.
— Но вие толкова дни наред сте все пред очите на тези хора — промърмори Диблър.
— Не е вярно — отрече Джинджър. — Там бяхте само вие, майсторите на ръчката, троловете и останалите от снимките. Беше съвсем друго. Впрочем тогава не бях аз, а Делорес дьо Грях.
Виктор си подъвка устните замислено.
— Тогава защо не изпратиш при тях Делорес дьо Грях вместо себе си?
— Как ще стане? — озадачено попита Джинджър.
— Ами… защо не се престорим, че това е филм?…
Чичото и племенникът Диблър се спогледаха. Сол сви дланите си на фуния като лещата на снимачна кутия, а Гърлото, макар и след напомнящо сръчкване в ребрата, опря едната си длан в темето на племенника, а с другата ръка се приготви да завърти въображаемата ръчка, стърчаща от ухото му.
— Снимаме! — провикна се с глас на режисьор.
Вратичката на каретата се отвори широко. Шумът на гъмжилото беше като вдишването на планински връх. Виктор излезе и подаде ръка на Джинджър.
Тълпата се развика лудешки.
От вълнение Лекторът по съвременни руни си хапеше пръстите. Професорът по неопределени изследвания издаваше чудати гърлени звуци.
— Нали знаете онзи лаф, че едно момче можело да си намери и по-хубаво занимание от магиите? — изгъгна по едно време.
— Истинският магьосник би трябвало да се интересува само от едно нещо — сгълча го Деканът. — Знаеш добре кое е то.
— О, знам.
— Имах предвид магията!
Професорът се взря в наближаващите фигури.
— Все пак това е младият Виктор.