Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
Международната репутация на чилийската ДИНА беше много лоша. Пиночет искаше да подобри ефикасността и възложи на генерал Мануел Контрерас да се заеме с подробностите.
Тъй като Контрерас беше отправил молбата си към Израел, тогавашният шеф на чуждестранните контакти Наум Адмони поиска от подчинения си отдел МАЛАТ да достави исканата от флотата техника. МАЛАТ, който отговаряше за Латинска Америка, беше малък отдел. В него работеха само трима служители и шефът им. Двама от тях непрекъснато пътуваха из Южна Америка, за да прокарат търговски връзки с Израел. Първият, на име Амир, по това време беше в Боливия. Там оглеждаше фабриката, построена от израелския индустриалец Саул Айзенберг22, човек с такова огромно влияние, че израелското правителство беше гласувало закон, с който го освобождаваше от повечето данъци, за да го накара да премести главната си квартира в Израел. Айзенберг се бе специализирал в това, което наричаха „строеж от проект до ключ“ — цялостно изграждане на фабрики и заводи, а за собствениците оставаше само да дръпнат шалтера и да започнат производството.
През 1976 година Айзенберг беше централната фигура в политическия скандал и последвалото полицейско разследване в Канада, след като федералният финансов ревизор докладва за липсата на повече от 20 милиона щатски долара, изплатени на Айзенберг и дъщерните му фирми от агенцията за атомна енергия на Канада (ААЕК) за посредничеството му при продажбата на ядрения реактор „Канду“ на Аржентина и Южна Корея. Президентът на ААЕК Л. Лорн Грей призна, че никой в Канада не знае къде са отишли парите.
Преди Амир да напусне Боливия, в тамошното посолство му предадоха цялата необходима информация по случая. Трябваше да знае всичко възможно за човека, с когото си имаше работа. В главната квартира смятаха, че и най-незначителните подробности ще му бъдат от полза, да не говорим за слабостите и достойнствата на „опонентите“ му. Формалностите около пътуването, хотела и всичко останало бяха уредени още от Тел Авив. От паметта на компютъра беше изровена даже любимата марка френско вино на Контрерас.
Амир получи нареждане да присъства на срещата в Сантяго, но да не прибързва с никакви уговорки.
Главното управление в Тел Авив отговори на молбата на чилийците за подготовка на кадри от тайната им полиция, като изпрати Амир в ролята на администратор, за да обсъдят подробностите около идеята, но без да се ангажират с никакви обещания. Изрично подчертаха, че целта на срещата е обработване на почвата.
На летището в Сантяго Амир бе посрещнат от служител на израелското посолство и заведен в хотела си. На следващия ден се срещна с Контрерас и неколцина други високопоставени сътрудници. Контрерас спомена, че ЦРУ им оказва известна помощ, но не могат да разчитат на американците изцяло. В общи линии чилийците искаха да създадат екип към тайната полиция, който да се справя с местния тероризъм — отвличанията и бомбените атентати, — а също и да охранява важните чуждестранни гости.
След срещата Амир замина за Ню Йорк, за да се види с шефа на МАЛАТ. Къщата, където се срещнаха, принадлежеше на „Мосад“ и се използваше специално за подобни случаи.
(Всъщност тя бе отстъпена на МАЛАТ от друг отдел — „Ал“, чиято дейност бе основно в САЩ и притежаваше множество тайни квартири на територията на страната. Този вариант бе по-безопасен, отколкото да изпратят в Чили друг човек.)
Щом изслуша подробния доклад на Амир, шефът му рече:
— Ние искаме нещо от тях. Нека им пуснем примамката. Да започнем нещо, а едва след това ще си качим цената. Ще ги чакаме сами да си пъхнат главата в торбата, и тогава ще действаме.
Решено бе Амир отново да се види с Контрерас, за да говорят сделката с обучението на полицейския екип. По това време такива тренировки бяха възможни само в Израел. Често имаше случаи израелски инструктори да заминават в чужбина, примерно в ЮАР или Шри Ланка, но политиката през 1975–1976 година беше курсистите да им идват на крака.
До ден днешен тренировките се провеждат в бившата британска военновъздушна база Кфар Сиркин, източно от Тел Авив. По-рано Израел я бе използвал за обучението на собствените си офицери, а сега там тренираха най-вече чужденци.
Курсовете обикновено продължаваха от шест седмици до три месеца, в зависимост от вида на подготовката. А струва и доста скъпо. По онова време таксата, която се плащаше за всеки отделен курсист, беше от 50 до 75 долара на ден, плюс 100 долара заплата на инструкторите. (Разбира се, инструкторите дори не помирисваха тези пари. Те получаваха само редовната си армейска заплата.) Взимаха се също от 30 до 40 долара дневно за храна и още 50 за оръжия, амуниции и извънредни. Например група от 60 курсисти, за всеки от които се плаща по 300 на ден, излиза общо 18 000 долара. Ако курсът е тримесечен, това прави около 1,6 милиона.
22
Вж. Глава 6: Белгийската маса.