Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Ти си командирът — промърмори той.
— А ти си заместникът ми.
— Аз бих казал да опитаме, но решението е твое.
— Защо казваш „да опитаме“?
— Негативите изглеждат много, но на практика са позитиви. Нещата биха могли да се развият и в наша полза. Военните ченгета и федералните агенти не знаят с каква кола се придвижваме. За тях е само един стар джип със затъмнени стъкла, много далече от това, което търсят.
— Но не и за двойката от смачкана кола. Те разполагат с добро разузнаване. В най-лошия случай някой се е добрал до кредитната карта и вече знае каква кола караме.
— Няма значение — отвърна Ричър. — Не могат да ни направят нищо. Не и тук, пред куп потенциални свидетели. Би трябвало да знаят, че ВП и ФБР също са някъде наоколо. Перфектен Параграф 22. Не могат да направят нищо друго, освен да стоят и да гледат.
— Могат да ни проследят. ВП и ФБР няма да видят нищо лошо. Просто поредната кола напуска квартала.
— Съгласен съм. Но продължавам да съм убеден, че има достатъчно обстоятелства, които ще работят в наша полза. Така ще улучим с един куршум два заека. Оглеждаме мястото и подмамваме онези към място по наш избор. Бих казал, че ако постигнем това, със сигурност ще сме свършили добра работа за днес. Ако аз бях командирът, щях да постъпя така. Но решението си е твое. За това вземаш куп пари. Почти колкото гимназиална учителка.
Търнър не каза нищо.
— Не забравяй, че трябва да включим две колела на печката — подхвърли той.
— Добре — тръсна глава тя. — Нека опитаме.
Разгледаха адреса на картата и Ричър запечата завоите в главата си. Десен, ляв, пак десен. След което излязоха на нейната улица. Номерът се намираше горе-долу по средата.
— Помни, че правим оглед — обади се Търнър. — Никакво „здрасти, как си“.
— Помня — отвърна той.
— Не искам импровизации.
— Тъй вярно, госпожо командир.
Колата се отлепи от тротоара и се насочи към първия завой. Едно завъртане на кормилото и вече бяха в квартала.
Първата улица беше ужасяваща. Нещо като свободна зона за паркиране. Пикап с надпис „Пекарна“ пред малка бакалия, захвърлено в канавката детско колело, стара кола на трупчета.
Втората беше по-добра. Със същата широчина, но права и не толкова западнала. Качеството на квартала се подобряваше още след първите петдесетина метра. Малки къщички от двете страни на платното. Не особено привлекателни, но солидни. Някои имаха нови покриви, други бяха прясно боядисани, пред трети се виждаха изсъхнали растения в бетонни кашпи. Жилища на обикновени хора, които правят всичко възможно да свържат двата края.
Качеството се повиши още малко преди последния десен завой. Без да стига до шеметна висота. Пред очите на Ричър се разкри дълга и права улица, в дъното на която се виждаше 101-ва — зад висока телена ограда. От двете страни на платното имаше еднотипни къщи, построени за военните през 40-те. Все още непокътнати шейсет-седемдесет години по-късно. Повечето бяха прилично поддържани — някои много добре, запазвайки първоначалния им вид, други префасонирани, трети — разширени с пристройки. Останалите бяха занемарени. Пред тях обикновено имаше коли. Още коли бяха паркирани на самото платно. Достатъчно много, за да го превърнат в еднопосочна улица, по която трябваше да се кара бавно и внимателно.
— ФБР напред вдясно — обади се Търнър. — Почти сигурно.
Ричър кимна, но не каза нищо. Една от паркираните край тротоара коли беше шевролет малибу, на двайсетина метра пред тях. Сребриста, базов модел, с пластмасови елементи вместо хромирани и две къси антени, залепени на задното стъкло. Мъжът зад волана носеше риза с бяла яка. Без отличителни знаци, но и без кой знае какви опити за маскировка. Вероятно някакъв контролиращ орган, отбил се да повиши духа и доброто настроение. Вероятно на човека, зад когото беше паркирал.
— Обърни внимание на онова нещо пред него — каза Ричър.
„Нещото“ се оказа огромен цивилен хамър Н2 — широко и високо чудовище с пастирана до блясък черна боя и хромирани лайсни, с огромни колела и странно тънки гуми.
— Около осемгодишен — промърмори Търнър.
Вероятно беше конфискуван заради открит в страничния джоб кокаин или заради незаконен бизнес. Или пък бе пренасял крадена стока. След конфискацията може би беше пререгистриран като автомобил за скрито наблюдение, въпреки че биеше на очи. Това изобщо не смущаваше някои правителствени служби, които използваха много такива автомобили.
А на двайсет метра пред хамъра, с предницата към тях, беше паркирана малка бяла кола. Чиста и невзрачна, рядко използвана, напълно лишена от индивидуална грижа. Почти сигурно кола под наем, взета от най-близкото летище от 75-а част на ВП в лицето на някой нещастник, принуден от лошия си късмет да лети до Ел Ей в икономична класа, а след това да се примири с количките на „Херц“ или „Авис“ съгласно изискванията на подписаните с правителството договори. Най-скапаната кола на паркинга, без никакви екстри.