Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Казаха ми, че живее в кола — промърмори той.
— Може би майка й си е намерила нова работа. Или нов приятел.
— Забеляза ли някакви възможности за наблюдение?
— Нищо, поне на пръв поглед.
— Може би трябва да се присъединим към компанията и да паркираме на улицата. Ако не излезем от колата, нищо няма да ни се случи.
— Аз пък мисля, че има по-добър начин — поклати глава Търнър и се наведе над картата.
Миг по-късно започна да се оглежда във всички посоки, очевидно търсейки достатъчно високо място за наблюдение. Южно от тях имаше много такива — главно на Холивуд Хилс. Хълмовете се издигаха над смога, но бяха много далече, а и от юг нямаше видимост към предната част на къщата. В крайна сметка тя избра една точка на северозапад, на естакадата, свързваща 134-та и 101-ва. Беше достатъчно висока и почти заобикаляше малкия квартал.
— Бихме могли да симулираме повреда, стига на рампата да има банкет. Прегряване или нещо подобно. Колата ни изглежда напълно подходяща за аварии от подобен тип. Можем да останем там с часове. ФБР не предлага пътна помощ, а ако се появи някоя патрулка на лосанджелиската полиция, ще им кажем: „Окей, окей, потегляме. Моторът ни вече изстина“.
— По-скоро ще се появи главен сержант Еспин, който наблюдава околността и няма как да пропусне спрялата там кола — каза Ричър.
— В такъв случай потегляме в момента, в който при нас спре кола без отличителни знаци — кимна Търнър. — Ако е Еспин, ще му се измъкнем някъде из лабиринтите на Бърбанк.
— Ще му се измъкнем далече преди Бърбанк — поправи я Ричър. — Бас държа, че не са му дали някоя състезателна кола.
Започнаха да се оглеждат за заложна къща. Искаха да купят една качествена вещ за кратко ползване, която да платят с крадена кредитна карта. Поеха по задните улички към Западен Холивуд и не след дълго установиха, че имат доста голям избор.
— Покажете ми най-добрите бинокли, с които разполагате — каза Ричър на човека зад тезгяха на първото магазинче, в което влязоха.
Биноклите се оказаха доста, повечето от тях стари. Което беше нормално. Преди години, по времето на баща му, бинокли се купували просто защото се предлагали. Във всяка къща имало по един от тях, обикновено в комплект с енциклопедия. Които никой не използвал. Или 8-милиметрова видеокамера — в случай че в къщата живее семейство на висш офицер, от полковник нагоре. Подобни вещи били задължителни. Част от свещените задължения на семейния мъж. Но днес тези семейни мъже бяха мъртви, а в къщите на порасналите им деца нямаше кой знае колко свободно място. По тази причина въпросните светини отиваха отначало в килерите, забутани сред акустични китари и колежански шапки, обикновено в оригиналните си кожени калъфи, а след това в най-близкия оказион. Цените им варираха от ниски до много ниски.
Спряха се на бинокъл, който харесаха и двамата. Мощен, но не много тежък, с удобни окуляри. Балдачи плати и те тръгнаха обратно към колата.
— Мисля, че трябва да изчакаме, докато се стъмни — подхвърли Търнър. — И без това дотогава няма да се случи нищо. Особено ако майка й има нова работа. Еспин не може да види черната ни кола в мрака, а улицата сигурно ще е достатъчно осветена, за да можем да използваме бинокъла.
— Добре — съгласи се Ричър. — През това време можем да ядем някъде. Наблюдението сигурно ще отнеме часове. Колко дълго си готова да чакаш?
— Колкото трябва. И колкото пъти трябва.
— Благодаря ти.
— Не съм сигурна дали това ще бъде най-умното или най-тъпото нещо, което съм правила за мъж, с когото имам връзка — добави тя.
Ядоха в Западен Холивуд. Обилно, бавно и скъпо за сметка на Питър Пол Лозано, оставяйки късния следобед да премине в ранна вечер. Върнаха се в колата, когато уличното осветление стана по-ярко от небето, а след това поеха по булевард „Сънсет“ към 101-ва улица. Трафикът беше натоварен както винаги, а небето използва пропилените в пътуване минути, за да потъмнее още повече. Когато стигнаха до естакадата, от деня вече нямаше и следа.
На рампата липсваше банкет, но вместо него имаше висока мантинела с жълти светлоотразителни стрелки. Спряха под нея така, че арматурното табло да засвети като коледна елха. С бинокъл в ръка, Търнър започна да му дава указания как да премести колата до възможно най-добрата точка за наблюдение. После Ричър изключи двигателя. Намираха се на около триста метра от синята входна врата и петнайсетина метра над нея. Точно както в наръчника. Права линия, под възходящ наклон. Повече от задоволително. Всъщност отлично. Синята врата беше затворена. Старото червено купе все още беше на алеята. Малибуто на ФБР го нямаше на улицата, но хамърът още беше там. Също като малката бяла кола на двайсет метра от него. Подредбата на останалите коли беше претърпяла лека промяна. Дневната смяна се прибираше у дома, нощната тръгваше за работа.