Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Успешно?
— Научих къде е мястото.
— Къде е?
— Дължиш ми шестстотин долара.
— Технически погледнато, не ти дължа нищо. Тези пари са бонус, което означава подарък извън основния договор. Нямат нищо общо с дълга.
— Искаш да се отметнеш, нали?
— Не, просто съм педант и уточнявам.
— Все тая. Очаквам да си получа шестстотинте кинта.
Сума, която плати Роналд Балдачи от пачката двайсетачки в портфейла си. Ричър връчи банкнотите на Търнър, а тя от своя страна ги подаде на Емили през прозореца. Момичето се огледа във всички посоки и промърмори:
— Все едно че пласирам дрога.
— Къде е мястото? — повтори Ричър.
Тя издекламира някаква улица и номер на сграда.
— Какво е това? Празно място, на което е имало къща, или някаква фирма със собствен паркинг?
— Не знам.
— Каква беше атмосферата в кантората?
— Много делова. Останах с впечатлението, че госпожица Дейтън не е в списъка с приоритетите им.
— Добре, Емили, благодаря — кимна Ричър. — Беше ми приятно да се запознаем. Желая ти хубав ден.
— И това е всичко, така ли?
— Че какво друго?
— Няма ли да попиташ защо добро момиче като мен се забърква в такива неща? Няма ли да ми дадеш някой съвет за бъдещето?
— Не — отвърна Ричър. — Никой не трябва да се вслушва в моите съвети. А и ти очевидно нямаш нужда от наставления. Хиляда долара на час ми звучи добре. Познавам хора, които проституират за двайсетачка.
— Кои например?
— Обикновено носят униформи.
Според картата на Търнър мястото се намираше южно от „Вентура“, в някакъв квартал без име. Нищо от рода на Юнивърсъл Сити или „Уест Толука Лейк“, още по-малко като „Грифит Парк“ и твърде на юг, за да е Северен Холивуд. Но Ричър го прецени като подходящо. Оживени потоци от хора, повечето от тях приходящи и без интерес към околните. Място за стартиране и приключване на операции от най-различен характер. Което означаваше много изоставени сгради, плюс много служебни паркинги пред фалирали бизнеси. Най-прекият път до там беше да карат на юг по Вайнленд Авеню, да минат покрай адвокатската кантора и после да пресекат „Вентура“, вдясно от която се намираше самият квартал.
— Длъжни сме да допуснем, че ВП и ФБР разполагат със същата информация — предупреди Търнър.
— Разбира се — каза Ричър. — Затова ще постъпим по същия начин както с кантората.
— Една проверка.
— Която може да се окаже втора за част от тях, защото най-вероятно ги въртят между адреса и кантората. Не могат да си позволят да оставят никое от тях без надзор.
— Ами ако се окаже някоя тясна алея или задънена улица?
— Отказваме се. Ще търсим друг начин.
— В най-добрия случай само ще огледаме. Без „здрасти, как си“. Ще се наложи да прибегнем до продължително наблюдение от разстояние, преди да стигнем дотам.
— Разбрано.
— Включително и ако най-умната тийнейджърка на света изскочи пред нас, размахвайки импровизиран плакат с надпис _Добре дошъл у дома, тате_. Защото може да се окаже друга тийнейджърка с друг татко.
— Разбрано — рече Ричър.
— Повтори.
— Никакво „здрасти, как си“.
— Окей, да тръгваме.
Отказаха се от Вайнленд Авеню, защото прецениха, че третото бавно преминаване покрай кантората може да се окаже повторно за част от наблюдателите и с нулева полза за самите тях. А може би и трето, ако нещо са объркали смените. Това би било фатално, защото повечето хора реагират на нещо, което видят за трети път. Дори и когато го правят несъзнателно. Поне така сочеше опитът на Ричър. Препъваш се в някаква дума по време на разговор с приятел? Защото току-що си зърнал за трети път позната физиономия, макар и с крайчеца на окото си. Или позната кола, познато палто, куче, обувки, походка…
Направиха широк завой по посока на часовниковата стрелка. Отначало на изток, после на юг. Прекосиха магистралата и продължиха направо. Спряха в началото на квартала.
Плетеница от тесни улички с ниски сгради, бетонни тротоари и занемарени лехи с изсъхнала трева. Намазани с катран електрически стълбове, окичени с десетки жици и кабели — някои от тях дебели колкото китката на Ричър. Имаше малки блокове и отделни къщи, някои с дворове, както и магазинчета и ресторантчета. От мястото си виждаха единствено някакъв пикап, спрял пред студио за ноктопластика. Наоколо беше задръстено с баскетболни рингове, вратички за хокей на лед и сателитни чинии с размерите на кръгла вана. Навсякъде имаше небрежно паркирани коли.
— Лоша работа — промърмори Търнър.
Ричър кимна, защото наистина беше така. Предварителният оглед на обстановката означаваше постоянно спиране и потегляне, плюс заобикаляне на многобройните препятствия. Скоростта на пешеходец би била истински лукс.