Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Виждаш ли онази, бялата? — попита Ричър.
Търнър кимна.
— Сега вече знаем къде е мястото. Точно по средата между предната броня на хамъра и онова бяло нещо там, което прилича на кола. Дяволски умно решение, нали?
— Както винаги — отвърна Ричър, продължавайки да следи номерата на къщите. Търсеният адрес трябваше да се намира на трийсетина метра вляво — разбира се, ако навигацията на служебните коли работеше точно. — Виждаш ли нещо друго?
— Трудно е да се каже. Във всяка от тези коли може да има хора, дошли за нас.
— Да се надяваме, че има — рече Ричър. — Най-добре двама.
Продължи напред, бавно и внимателно, отпускайки си достатъчно пространство за грешка. Кормилната кутия на стария джип беше малко тежка и доста ленива. Ричър трудно щеше да маневрира на тази улица. Подмина сребристото малибу и погледна надясно. Оказа се, че мъжът с бялата яка носи и вратовръзка. Сто процента ФБР. Вратовръзката му положително беше единствената в радиус от два километра.
Дойде ред на хамъра. Зад волана му седеше русокос мъж със светла кожа и обръсната почти до темето коса. Вероятно първата такава прическа, засечена в лъскав хамър Н2. Но правителството бе сляпо за такива детайли.
После Ричър извърна глава наляво и започна да следи номерата. Не беше сигурен какво очаква. Най-вероятно някакво празно място. Различно от тези наоколо. Вероятно оградено и заключено, след като къщата е изгоряла при пожар. Или просто празен, никога незастрояван парцел. С голяма стара кола, паркирана до стената на съседите. Може би буик роудмастър.
Оказа се обаче, че на адреса, получен от Емили, също има къща. Подобна на тези около нея. Без запечатани от банката прозорци, без следи от пожар. Беше си съвсем обикновена къща, построена върху съвсем обикновен парцел. Отпред на алеята имаше паркирана кола, но тя не беше буик роудмастър, а двуврато вносно купе с избеляла от слънцето червена боя, доста старо и по-малко дори от автомобилчето на военното ченге. Изключено беше двама души да спят в него. Абсолютно невъзможно. Самата къща беше стара, доскоро едноетажна. Надстройката беше сравнително нова. Един прозорец на приземния етаж вляво, още един вдясно. Плюс нов прозорец на надстройката, точно над боядисаната в синьо входна врата.
А от боядисаната в синьо входна врата се появи момиче на тийнейджърска възраст.
На четиринайсет или петнайсет години.
Русокосо.
И високо.
> 51
— Не спирай! — предупреди Търнър, но въпреки това Ричър натисна спирачката.
Просто не успя да се сдържи. Момичето заобиколи червеното купе и излезе на тротоара. Носеше жълта тениска, дънково яке и черен торбест панталон. Беше обула на бос крак жълти маратонки без връзки. Слаба, с дълги крайници. Остри лакти и колене, коса с цвета на изсъхнала слама — дълга, вълниста, разделена на път, стигаща до средата на гърба. Лицето й беше още детско, като на всеки тийнейджър. Сини очи над високи скули, разтеглени в насмешлива полуусмивка устни — сякаш животът й беше пълен с малки неприятности, които съумяваше да посрещне с търпение и добронамереност.
Момичето пое на север, в обратна посока.
— Гледай напред, Ричър — предупреди го Търнър. — Натисни газта и я задмини, без да спираш. Това е заповед! Карай до края на улицата. По-късно ще установим дали това е тя и ще решим какво да правим.
Ричър се подчини. Колата увеличи ход, достигайки скоростта на човек, който бяга за здраве. Задминаха момичето в момента, в който заобикаляше бялата кола на военното ченге, без да й обръща внимание. Явно не знаеше, че тази кола е на улицата заради нея. Не са й казали, помисли си Ричър. А и какво да й кажат? _Здравей, малката, ние сме тук, за да арестуваме баща ти, в случай че се появи. Ти не го познаваш, но от известно време той знае за твоето съществуване_.
Фигурата на момичето бавно се смаляваше в страничното огледало. Не след дълго колата стигна до Т-образното кръстовище и зави наляво. Ричър я погледна за последен път и натисна газта.
Никой не ги последва. Изминаха стотина метра, спряха и зачакаха. Улицата зад тях беше все така пуста. Теоретично погледнато, това беше леко разочарование, но Ричър не го усети като такова. В този конкретен момент изобщо не мислеше за двамата оцелели пътници от онази кола с хлътналите врати, които не бяха успели да се качат на самолета. Сега те бяха най-малката му грижа.