Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Горките мутри, тъкмо се бяха изпъчили и си бяха повярвали, когато дойде онова правителство и им разказа играта. Буквално за година цялата организирана престъпност беше изметена. Трудно беше, впрегнати бяха много ресурси, но истинската промяна започна, когато беше прерязана връзката на държавата с мафията. Това преди не можеше да се случи, защото всички политици бяха на хранилка на мафията. Някои не знаеха, а други просто нехаеха, защото не искаха да им спре лапаницата. Всъщност повечето политици не бяха лоши хора, ама в онази красива сграда на жълтите павета нещо им ставаше и постепенно забравяха какви са им функциите и за какво са се цанили на работа. Избиваше ги на печалбарство и на разни междупартийни борбички, а през това време държавата се сриваше. Колкото повече седяха вътре, в красивата сграда, на която трябваше да е заменят надписа „Съединението прави силата“ с „Да го духат бедните“, толкова повече се ояждаха, изтъпяваха, а моралът им лека-полека се изпаряваше или се превръщаше в добре развит нюх как да увеличат лапането.
Но не само това беше проблемът, проблемът си беше общонационален, нали всички в красивата сграда бяха представители на народа, този народ си ги беше избрал все пак, те бяха негови отражения. А хората бяха започнали масово да изпростяват и да свалят гарда, все едно не им пукаше вече. Образованието отиде на кино. До трети-четвърти клас децата си бяха едва ли не неграмотни, а в гимназията ги учеха само да зубрят. Оттам тръгна голямата драма, от основното училище и от гимназията. Получи се порочен кръг -държавата отби номера с учителите, като направи заплатите им мизерни, а на свой ред учителите започнаха да отбиват номера и от даскали и учители се превърнаха само в преподаватели на принципа „За толкова пари - толкова“. Отиваха, седяха няколко часа в училищата, казваха си приказката на децата и си отиваха. Учениците пък, понеже инерцията е естественото свойство на телата да запазват положението си, нямаха нищо против да не ги занимават с разни досадни неща като математика, която да развива
способността им да мислят, литература, която да ги учи да вникват по-добре в същността на нещата, естествени науки някакви, истории, философии и други всякакви простотии. Книги да четат малоумни и прочие...
Този порочен кръг даде бърз резултат. Започна да се формира цяло поколение българи, разчитащи повече на инстинктите си, а не на интелигентността, с ценностна система все едно извадена от кофата за боклук.
Имаше още няколко такива кръга. Един беше свързан с унищожаването на земеделието, защото някакви чужди лобита бяха метнали малко кинти на продажните политичета от началото на Великия преход - на кого да си позатвори очите, на кого, за да вкара някое и друго законче - и като резултат в една от най-плодородните европейски страни от чужбина започнаха да се внасят зеленчуци и плодове, което щеше да е голям майтап, ако не беше тъжно и страшно. А всъщност грам не ги белеше фара чуждите лобита за българския пазар, ама какво пък толкова, щом като така лесно им минаваше номерът.
Селата започнаха да се обезлюдяват. Като няма земеделие, какво да правят там хората, освен да се занимават с балканска медитация, която се изразяваше в пиене на по два литра шльокавица на ден и вървеше с бонус ранна смърт от цироза, инфаркт и инсулт, което си беше добре дошло, защото да преживяваш с пенсията се бе превърнало направо в екстремно занимание. Не беше оферта да си пенсионер в България. Не че имаше читави други оферти, но това, да си пенсионер, вече бе прекалено.
Другият или по-скоро другите бяха свързани с икономиката и бяха низ от много навързани едно за друго по-малки порочни кръгчета, които бавно (понякога и доста бързо) съсипваха родната икономика и възможностите за правене на нещо градивно. Да се справиш с бюрокрацията и администрацията бе невъзможно, там нещата се намираха още в шейсетте, а и не се виждаше тенденция да мръднат напред. А и никой не си даваше и зор, чиновниците се бяха окопали и се радваха на неоправдано високите си заплати и на властта си над хората, които се осмеляваха да ги занимават с някакви си свои приумици и проблеми.
Всеки се спасяваше поединично, тъжното беше, че това важеше и за политичетата. Те имаха една цел - за четири години да направят гуша и да се сдобият с контакти, за да врътнат някой доходен бизнес... А на хората и на държавата им, ами майната им на хората и на държавата им. Все някак щяха да се оправят, пет века са живели под шапката, не, под феса на султана, сега с една демокрация да не се оправят...