Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Народът започна стратегически да се изтегля, защото не ставаше така вече да се живее. Някои силно вярваха, че за няколко години след Десети ноември ще живнат нещата, ето как си стъпваха на краката някои държави от бившия социалистически блок. Но като минаха тези години и всичко продължаваше да си ебава мамата в геометрична прогресия, тези хора се сдухаха и започнаха да напускат родината. Отиваха в държави, където имаше правила, които се спазваха, и човек имаше шансове, ако бачка, да живее нормален и достоен живот, а не да се върти в месомелачката, в която се беше превърнала България, тоест в една безконечна борба за оцеляване, където думите „ сигурност “ и „ спокойствие “ вече не съществуваха.
Промяната дойде, когато един човек, един-единствен човек не можа да се качи на самолета, който трябваше да го отнесе в Америките. Не си изпусна полета, просто не можа да се качи. Седнал на куфара си, гледаше заминаващите млади и не толкова млади хора и си мислеше, че има нещо фундаментално грешно в цялата схема. Не че ги съдеше, напротив, много добре ги разбираше, нали и на него билетът за самолета му беше в джоба. Обаче трябваше да има и друг начин. Не да се спасяваш, защото средата е враждебна към теб и не ти дава шансове, мислеше той, а да пробваш наистина да успееш, за да промениш самата среда. Цяла кутия цигари изпуши, наблюдавайки как пред очите му изтича цветът на България. Видя много свои приятели, и те като него с двете висши и с трите езика... А какво би се случило, ако с политика се хванат млади и необременени експерти, които рязко и експедитивно да вдигнат държавата на крака, да я изправят, за разнообразие от общоприетото, без да мислят за своето обогатяване на този етап от живота си. Идеалистично ли беше това, невъзможно ли беше?...
Оказа се възможно. Много трудно, но напълно възможно. Отне години, едвам спечелиха изборите, но после всичко пое друг ход. Техният модел стана пример за подражание на държавниците в много страни, наричаха го с голямо уважение „ българският модел “. Уважението идваше не единствено от направеното, идваше и от това, че моделът беше универсален и можеше да бъде приложен навсякъде. Болеше много в началото, когато се режеха връзките на мафията и на бизнеса с политиката, но само това беше начинът. Иначе нямаше шанс. Задължително условие беше да има желязна полиция, прокуратура и съдебна система. По едно време почти всички стари кадри бяха сменени, защото с тях не ставаше, много лоши навици имаха и само пречеха. Препълниха се затворите с корумпирани полицаи, с дилъри, схемаджии, рекетьори, „застрахователи“ и всякакви други модели престъпници, а в България имаше по много от всичките. Когато започнаха да падат и главите на политици, тогава се видя, че нещо действително се променя, и хората наистина повярваха в новата политическа сила, която беше създал Човека, който не можа да замине.
Болезнено бавно икономическата ситуация се нормализира и икономиката тръгна нагоре. Имаше много провали и грешки, но въз основа на тях се правеха изводи и се коригираше курсът. Болната здравна система оздравя. Земеделието и животновъдството живнаха и разцъфнаха, почти цялата земя вече се обработваше, пазарът се заля от качествена продукция, а износът придоби невиждан размер.
Наляха се много пари в образованието и културата и това даде много добър резултат. Цялата нация се почувства едно цяло, придоби самочувствие и усещане за обща кауза и това бързо си пролича. За няколко години от място, от което само можеше да си тръгнеш, освен ако не ти се занимаваше с врътки, далавери и престъпления, България се превърна в прекрасна държава, която, макар и с по-нисък стандарт от по-западните си съседи по континент, показваше ясна тенденция, че с този темп на развитие скоро ще ги задмине. Емигрантите започнаха да се връщат и бързо се включиха във възстановяването на родината, ползвайки опита (естествено само положителния), който бяха придобили навън.
Из „Българският модел “
ПЕТЪР:
От години Петър Иванов не заключваше вратата на колата си, нито на двора на къщата. Престъпността беше почти нулева, а който сгафеше нещо, все пак няма общество без престъпления, дори и в рая сигурно се случва някой ангел да тафне нещо или да се посбие, та който сгафеше, много бързо биваше разкрит и наказан. Полиция и съд си вършеха работата безупречно. След реформите всичко се бе променило.
Някъде по това време Човека, който не успя да замине, се срещна с Петър на една от студентските конференции, на която беше поканен като гост-лектор. Здравичкият младеж го впечатли с будните си и точни въпроси, които му зададе на чаша вино след официалната програма. През последните години Човека беше свикнал да открива потенциала у хората, доказал бе многократно, че това го умее, все пак беше съставил първото наистина успешно правителство в страната, което за разлика от предишните действително беше вършило работа с фокус върху държавните, а не върху партийните и индивидуалните интереси. Видя много в Петър, който по това време вече завършваше втори курс, след като лесно беше изтеглил безлихвен заем, с който бе успял да плати обучението си. Много му хареса този младеж. Точно такива хора му трябваха - млади, интелигентни и най-важното - с нестандартна и бърза мисъл. Не беше трудно да го привлече към каузата си, всъщност Петър се нави още на третото изречение, и така Човека му стана ментор.