Warcross

Безмълвно приемам. В следващия миг онсенът, свечеряването и хълмът край нас изчезват и се оказвам застанала зад Хидео в края на парк, сред златен есенен следобед — слънчевите лъчи обгръщат дърветата в ореоли от светлина. Няколко автоматични коли са паркирани край тротоара. Червени и оранжеви листа лениво се стелят по земята и изпъстрят зелената трева с топли цветове. Малко по-нататък две момченца са се запътили към парка. Веднага познавам едното от тях — малкият Хидео. Другото е брат му.

— Ти нали още не си бил изобретил НевроЛинк, когато това се е случило? — казвам, докато наблюдаваме как момчетата влизат в парка. — Как си създал този спомен?

— Защото помня и най-дребната подробност от онзи ден — отвръща Хидео. — Аз бях на девет години, а Сасуке — на седем. — Той кимва към братята. — Помня разположението на парка, къде расте всяко дърво, златните листа, температурата, ъгъла на светлината. Помня го, все едно се е случило само преди минута. И затова го реконструирах в пълнота, добавях нови детайли всяка година.

Пред нас малкият Хидео върви спокойно, яката на палтото му е вдигната да го топли в мразовития ден. Той вади от раницата си яркосин шал. На няколко крачки пред него тича Сасуке, по-малкият от двамата — смее се, грейнал в усмивка, обувките му скърцат по листата, когато хуква напред. Двете момчета заговарят — говорят на японски.

— Yukkuri, Sasuke-kun! — провиква се малкият Хидео подир брат си и размахва синия шал във въздуха. Чета английския превод пред очите ми, а той продължава. „Чакай де, Сасуке! Сложи си шала. Мама ще ме убие, ако не си го сложиш.“

Сасуке не слуша. Носи кошница с пластмасови яйца, всички са сини.

— Добре, този път червеният си ти! — подвиква той на Хидео през рамо. — Синият съм аз. Ако ти грабна всичките, преди слънцето да стигне до онова дърво там… — той се спира да посочи, — ще ти взема любимия модел на кола!

Хидео завърта очи и въздъхва раздразнено, щом стигат на централната поляна в парка.

— Ама тя е част от комплект! — възразява той, макар и да не казва „не“. Най-сетне настига брат си и въпреки протестите на Сасуке, го накарва да застане на едно място, за да увие синия шал около врата му и да му вдигне яката по-високо. Той поглежда строго по-малкия: — Не може да се бавим много. Трябва да помогнем на татко в работилницата преди вечеря, а се налага мама да остане до късно в лабораторията.

Сасуке се нацупва, както подобава на едно малко братче.

— Добре, де — измърморва той.

Момчетата се разделят и се запътват към двата противоположни края на парка. Докато вървят, Хидео вади от раницата си торба с червени пластмасови яйца. Започват да ги разхвърлят навсякъде и всеки страшно се старае да ги скрие от другия както трябва. Едно синьо яйце се изтъркулва пред очите ни, Хидео вдига очи и вижда Сасуке, глупашки ухилен.

— Много силно го хвърлих! — провиква се той. — Може ли да ми го подхвърлиш обратно?