Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Основните посоки на това разпространение са от Югозападна Азия към Европа, Египет и Северна Африка, Етиопия, Централна Азия и долината на Инд; от Сахел и Западна Африка към Източна и Южна Африка; от Китай към тропическата част на Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Япония, и накрая от Мезоамерика към Северна Америка. Наред с това, въпросното производство се е обогатявало — дори и там, където е възниквало самостоятелно — с включването на земеделски култури, добитък и технологии, заимствани от други ареали.

По същия начин, както някои региони са се оказали по-подходящи от другите за такова производство, така и темпото му на разпространение варира значително по света. Но в някои изключително подходящи от екологична гледна точка региони то така и не е било усвоено в праисторическата епоха, макар и вече да е съществувало в съседните земи. В това отношение най-смущаващи са неуспехите на земеделието и скотовъдството да стигнат от Югозападните щати до Калифорния или от Нова Гвинея и Индонезия до Австралия, както и неуспехът на земеделието да се утвърди в днешната провинция Натал в Южна Африка. Но дори и в регионите, където производството на храни се разпространило още в праисторически времена, темпото и датите му на разпространение също варират значително. В единия край на „класацията“ попада почти стремителната скорост, с която то се е разпространявало по осите изток-запад: от Югозападна Азия на запад към Европа и Египет и на изток към долината на Инд (като е напредвало с по 0,7 мили годишно); и от Филипините на изток към Полинезия (3,2 мили на година). В срещуположния край попада доста мудното темпо, с което се е движело по осите север-юг: то е напредвало от Мексико към американския Югозапад с по-малко от 0,3 мили на година (което обяснява и защо мексиканската царевица и фасул са се превърнали в продуктивни земеделски култури в Източните щати едва през X в.); а перуанската лама се е придвижила до Еквадор със скорост 0,2 мили на година. И тези разлика са можели да се окажат и далеч по-драстични, ако царевицата не е била култивирана в Мексико едва през 3500 г. пр.Хр. (аз съм по-консервативен в този тип изчисления — нещо, към което напоследък са склонни и някои от археолозите), а не много, много по-рано (както продължава да смята една немалка част от днешните археолози20).