Боговете на войната [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-714-5
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Боговете на войната [bg]». Краткое содержание книги:
— Аз също — отвърна Домиций. — Но това си е между тях двамата.
Регул ги повика и посочи към морето. Галерите идваха, а огромните им весла ги приближаваха към пристанището.
— Докато не се уверим, че е добре, всички да са готови за отблъсване на атака — нареди Октавиан. — Домиций, извънредните да стоят отзад като резервни пешаци. Тук не ни вършат работа.
Всички тръгнаха бързо, без да поставят под въпрос правото му да ги командва. Октавиан остана да наблюдава приближаването на галерите.
Малкото пристанище не можеше да поеме и шестте галери и четири от тях се скупчиха около залива. Другите две влязоха заедно. Октавиан гледаше как гребците прибират греблата, та галерите да могат да се плъзнат до кея. Огромните корвуси паднаха с трясък на камъните и моряците с въжета в ръце затичаха по тях. А после Октавиан видя Юлий на борда и въздъхна от облекчение.
Юлий вдигна ръце за поздрав и попита:
— Хората готови ли са за качване.
— Готови са, господарю — отвърна усмихнат Октавиан. Юлий все още успяваше да го учуди.
— Тогава да започваме. Нямаме време за губене. Почти сме ги настигнали. — Спря, отново почувствал тръпката на преследването. — Кажи им, че на борда има добър запас от храна, и ще се раздвижат малко по-бързо.
Октавиан отдаде чест и тръгна към хората, които командваше. Юлий беше забелязал, че легионерите са готови за бой, въпреки че не би го споменал, след като екипажите на галерите можеха да чуят. Октавиан не можа да потисне усмивката си, докато повтаряше заповедта на Четвърти легион. Въпреки че им предстояха трудни дни, изпитваше нарастваща увереност. Помпей нямаше да им избяга.
Бавното зазоряване разкри пред очите им брега на Мала Азия, със стръмни сиво-зелени планини, които се спускаха към морето. Над главите им крещяха гъски, пеликани прелитаха над галерите и наблюдаваха сребристите рибни пасажи под повърхността. Във въздуха се усещаха първите признаци на пролетта и утрото изглеждаше пълно с обещания.
За всички това беше нова земя, по-далече на изток от Рим, отколкото беше Британия на запад. Смокините, кайсиите и ядките щяха да запълнят трюмовете на търговските кораби, които се насочваха обратно към пазарите у дома. Това беше златна земя, древна, а някъде на север бяха руините на Троя. Юлий си спомняше как отегчаваше учителите си да му разказват истории за това място. Александър бе идвал тук и бе направил жертвоприношение на гроба на Ахил.
Вече влизаха в малкото пристанище.
— Когато се върна в Рим — каза той на Домиций, — ще съм видял краищата на римската земя, както на изток, така и на запад. Горд съм да съм толкова далече от дома и все още да чувам езика на моя град. Да открия тук нашите войници, нашите закони и кораби. Не е ли чудесно?
Домиций се усмихна на ентусиазма на Юлий; и той изпитваше същото. Въпреки че преследването през Гърция беше тежко, духът на легионите се беше повишил. Вероятно това беше последствие от Фарсал, защото всички разбираха, че идва краят на годините на битки. Това, че Юлий командваше шестте галери, превръщаше мечтите им в реалност. Вече не бяха във война. Целта им беше да стъпчат последните въглени на диктатурата на Помпей. Тези, които бяха с Юлий още от Испания и Галия, го усещаха по-силно от всички. Бяха се струпали на перилата на шестте галери, смееха се и се шегуваха.
Домиций погледна нагоре към мачтата, където се беше качил Адан. Дори от толкова високо гласът на испанеца се чуваше — той пееше някаква балада от младостта си.
Квесторът на малката крайбрежна крепост говореше чудесен латински, въпреки че беше отраснал в градчето. Беше нисък и мургав, поклони се дълбоко и не се изправи, докато не получи разрешение.
— Консуле — каза той. — Добре дошъл.
— Кога тръгна Помпей? — попита нетърпеливо Юлий.
Дребният мъж не се поколеба и Юлий разбра, че Помпей не е оставил никакви заповеди — явно беше очаквал, че галерите му ще спрат преследвачите. Това даваше надежда на Юлий, че може би е забавил ход.
— Диктаторът тръгна снощи, консуле. Бързаш ли? Мога да изпратя съобщение на юг, ако искаш.
Юлий премигна изненадано.
— Не. Аз го преследвам. Не искам да го предупреждават.
Квесторът се обърка. За два дни беше видял повече римски легионери, отколкото през целия си живот. Това щеше да е история, която да разказва на децата си — че е говорил не е един, а с двама господари на Рим.
— Тогава ти желая късмет в преследването, консуле — каза той.