Боговете на войната [bg]

Бавното зазоряване разкри пред очите им брега на Мала Азия, със стръмни сиво-зелени планини, които се спускаха към морето. Над главите им крещяха гъски, пеликани прелитаха над галерите и наблюдаваха сребристите рибни пасажи под повърхността. Във въздуха се усещаха първите признаци на пролетта и утрото изглеждаше пълно с обещания.

За всички това беше нова земя, по-далече на изток от Рим, отколкото беше Британия на запад. Смокините, кайсиите и ядките щяха да запълнят трюмовете на търговските кораби, които се насочваха обратно към пазарите у дома. Това беше златна земя, древна, а някъде на север бяха руините на Троя. Юлий си спомняше как отегчаваше учителите си да му разказват истории за това място. Александър бе идвал тук и бе направил жертвоприношение на гроба на Ахил.

Вече влизаха в малкото пристанище.

— Когато се върна в Рим — каза той на Домиций, — ще съм видял краищата на римската земя, както на изток, така и на запад. Горд съм да съм толкова далече от дома и все още да чувам езика на моя град. Да открия тук нашите войници, нашите закони и кораби. Не е ли чудесно?

Домиций се усмихна на ентусиазма на Юлий; и той изпитваше същото. Въпреки че преследването през Гърция беше тежко, духът на легионите се беше повишил. Вероятно това беше последствие от Фарсал, защото всички разбираха, че идва краят на годините на битки. Това, че Юлий командваше шестте галери, превръщаше мечтите им в реалност. Вече не бяха във война. Целта им беше да стъпчат последните въглени на диктатурата на Помпей. Тези, които бяха с Юлий още от Испания и Галия, го усещаха по-силно от всички. Бяха се струпали на перилата на шестте галери, смееха се и се шегуваха.

Домиций погледна нагоре към мачтата, където се беше качил Адан. Дори от толкова високо гласът на испанеца се чуваше — той пееше някаква балада от младостта си.