Убийство в Ню Йорк [bg]

Петдесет и четири

Декадансът от деветнадесети век в Париж. Подземният свят на античните гърци. Една междинна спирка през двадесет и първи век в Манхатън. И накрая Дания от четиринадесети век, описана от един английски драматург през седемнадесети век.

Не бе удивително, че точно сега Клер намираше за трудна работата си над ролята на Офелия.

— „Ето незабравки — те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга — не мисли за друга“27 — рецитираше тя, като имитираше с жестове раздаването на цветя.

— Не! — извика Пол, който стоеше до стената в репетиционната зала. — Клер, това е ужасно. Ти не ми разкриваш истината.

А коя бе истината, чудеше се тя. Раздаващата цветя Офелия й изглеждаше толкова отдалечена от реалността, колкото беше възможно.

— Формирай емоционалната си памет — рязко я прекъсна той. — Опитай се да я положиш на някаква основа.

Тя послушно затвори очи и се замисли пак за болницата. Опита се да си представи какво биха направили пациентите на д-р Бънерман с една торбичка от двадесет грама теменужки.

— Какво смешно има? — хладно я попита Пол.

— Когато бях в болницата, там не държаха много на билките — отговори тя. — Използваха по-често метадон и примозид.

— Тогава ги смени. Да не мислиш, че Шекспир не би използвал метадон и примозид в текста, ако те бяха открити? Опитай с тях.

Тя направи пауза и след това започна.

— Това е туенол — той е за спомен. Любов моя, не ме забравяй: а това е прозак — не мисли за друга. — Тя постави буркан с хапчета в ръката на актьора, играещ Лаерт. Неочаквано тя се разтрепери.

— Това е вече по-добре — изръмжа Пол. Той я изгледа свирепо. — Не ми се опъвай, Клер. Не започвай да се преструваш само защото ти изглежда по-безопасно.

Той се отдалечи със самодоволен вид, за да тормози друга група.