Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Някой друг?
— … и брат ми. Диоген.
— На колко години е той?
— На десет.
— Какво правят всички?
— Просто си стоят, където ги поставих — сухо и иронично долетя гласът. Глин разбра, че Пендъргаст нарочно поддържа иронично отчуждение и ще продължи да го прави, до когато може.
— В такъв случай поставете ги в някаква обичайна ситуация. Нека са заети с привични за тях дейности — гладко продължи Краснер. — Какво правят в момента?
— Допиват чая си, седнали на едно одеяло сред моравата.
— Сега искам да се спуснете на земята Бавно. Идете при тях.
— Вече съм там.
— С какво по-конкретно се занимават?
— Чаят свърши и пра-леля Корнелия подава чиния с петифури. Пожелала е да й ги доставят от Ню Орлиънс.
— Хубави ли са?
— Естествено. Пра-леля Корнелия има най-високи изисквания. — Гласът на Пендъргаст бе натежал от ирония и Глин се запита що за човек е тази пра-леля Корнелия. Той се загледа в резюмето, прикрепено към папката на Пендъргаст, прелисти го и намери отговор на въпроса си. По гърба му полазиха ледени тръпки. Бързо затвори папката — точно в момента тя само го разсейваше.
— Какъв чай предпочитахте? — попита Краснер.
— Пра-леля Корнелия би приела единствено Т.Г.Типс, който поръчва от Англия.
— Добре. Сега се озърнете — преместете очи върху всеки последователно. А накрая спрете погледа си на Диоген.
Тишина.
— Как изглежда Диоген?
— Висок за възрастта си, блед, с много къса коса и очи с различен цвят. Много е слаб, а устните му са твърде алени.
— Вгледайте се в тези очи. Той наблюдава ли ви?
— Не. Извърнал е глава. Не обича да се взират в него.
— Продължавайте да го гледате. Хайде, втренчено!
Още по-продължителна тишина.
— Отместих очи.
— Не. Не преставайте да го гледате. Помнете, че вие контролирате това, което става. Продължавайте.
— Нямам желание.
— Говорете с брат си. Кажете му да стане, защото искате да разговаряте насаме.
Пауза.
— Готово.
— А сега му кажете да ви последва в лятната къща.
— Отказва.
— Не може да откаже. Вие го управлявате.
Дори на монитора Глин забеляза леката влага, избила по челото на агента. Започва се, помисли си той.
— Кажете на Диоген, че в лятната къща го чака един човек, който иска да зададе някои въпроси и на двама ви. Един лекар на име д-р Краснер. Кажете му това.
— Да. Ще дойде да говори с лекаря. Любопитен е.
— Помолете да ви извинят и тръгнете към къщата. Където ви очаквам аз.
— Добре.
Кратко мълчание.
— Стигнахте ли?
— Да.
— Чудесно. Какво виждате сега?
— Вече сме вътре. Брат ми стои там, вие — там, а аз — ето там.
— Добре. Ще останем прави. А сега ще попитам вас и брат ви за някои неща. Вие ще ми предавате неговите отговори, тъй като той не може да разговаря с мен директно.
— Щом настоявате — отвърна Пендъргаст, а ироничната нотка отново се промъкна в гласа му.
— Вие контролирате ситуацията, Алойзиъс. Диоген не може да дава уклончиви отговори, тъй като всъщност вие отговаряте вместо него. Готов ли сте?
— Да.
— Кажете му да ви погледне. Да се втренчи във вас.
— Не иска.
— Накарайте го. С ума си го принудете да го направи.
Последва нова пауза.
— Добре.
— Диоген, сега се обръщам към теб. Какъв е първият ти спомен за брат ти Алойзиъс?
— Той каза, че помни как рисувам.
— Какво представлява рисунката?
— Драсканица.
— На колко години си, Диоген?
— Отговаря; на шест месеца.
— Попитайте Диоген какво мисли за вас…
— Смята, че съм следващият Джаксън Полак.
Пак този ироничен тон, помисли си Глин. Клиентът определено беше много неподатлив.
— Това не е обичайна мисъл за едно шестмесечно бебе.
— Диоген ви отговаря като десетгодишно момче, д-р Краснер.
— Е, добре. Помолете го да продължи да ви гледа. Какво вижда?
— Той казва; нищо.
— Какво имате предвид? Не отговаря ли?
— Отговори. Произнесе думата „нищо“.
— Какво искаш да кажеш с това „нищо“, Диоген?
— Той отвръща; „Не виждам нищо, което го няма, а нищото, което е там.“
— Моля?
— Това е цитат от Уолъс Стивънс — поясни Пендъргаст сухо. — Дори на десет, Диоген го харесваше.
— Диоген, когато казваш „нищото“, намекваш ли, че брат ти е нищожество?
— Той се смее и казва, че думите са ваши, не негови.
— Защо?
— Смее се още по-силно.
— Докога ще останеш в Рейвънскрай, Диоген?
— Казва; докато стане време да се връща на училище.
— А къде е то?
— „Свети Игнаций Лойола“ на улица „Лафайет“, Ню Орлиънс.
— Харесва ли ти в училище?
— Отвръща, че му харесва толкова, колкото на вас може да ви хареса да ви затворят в една стая с двайсет и пет умствено недоразвити и една истеричка на средна възраст.