Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Кой е любимият ти предмет?
— Експериментална биология… в полеви условия.
— А сега, Алойзиъс, искам да ви помоля да зададете на Диоген три въпроса, на които трябва да отговори. Ако се наложи, го принудете. Нали помните, вие държите контрола. Готов ли сте?
— Да.
— Кое е любимото ти ядене, Диоген?
— Горчивина и жлъч.
— Искам ясен отговор.
— Това, д-р Краснер, е нещо, което никога няма да получите от Диоген — рече агентът.
— Не забравяйте, че вие сте този, който в крайна сметка отговаря на въпросите ми, Алойзиъс.
— И то извънредно търпеливо, бих могъл да добавя — каза Пендъргаст. — Правя всичко по силите си, за да разсея своето недоверие.
Глин се облегна в стола си. Не можеше да се каже, че нещата потръгват. Клиентите се опъваха, някои от тях — с цялото си същество, но не точно по този начин. Иронията беше най-мощното оръжие за противопоставяне, а той никога не бе виждал това оръжие в толкова опитни ръце. Въпреки всичко Глин потрепера от някакво подобие на гордост — Пендъргаст явно винаги упражняваше над себе си свръхконтрол, не можеше нито за миг да излезе от тази здрава хватка, да се отпусне, да свали за малко изкусната защитна маска, която поставяше между себе си и целия свят.
Глин можеше да го разбере.
— Е добре, Алойзиъс, вие все още сте в лятната къща с Диоген. Представете си, че държите зареден пистолет в ръка.
— Хубаво.
Глин се изправи малко стреснат. Краснер вече се движеше към онова, което наричаха „фаза втора“ — и то много рязко. Явно той също разбираше, че сеансът има нужда от летящ старт.
— Какъв е пистолетът?
— Това е оръжие от моята колекция, един „Сигничър Грейт“ 1911 .45 АСР от Хилтън Ям.
— Дайте му го.
— Би било извънредно неразумно да дадете пистолет на десетгодишен, не смятате ли? — Отново този ироничен, развеселен тон.
— Няма значение, направете го.
— Готово.
— Кажете му да насочи оръжието към вас и да натисне спусъка.
— Готово.
— Какво стана?
— Той се превива от смях. Не дръпна спусъка.
— А защо не?
— Казва, че е твърде рано.
— Възнамерява ли да ви убие?
— Естествено. Но иска… — Гласът му секна. Краснер натисна.
— Какво иска?
— Да си поиграе малко с мен.
— На каква игра?
— Той казва, че иска да откъсне крилете ми и да види какво ще стане. Аз съм последното му насекомо.
— Защо?
— Не знам.
— Попитайте го.
— Той се смее.
— Сграбчете го и го заставете да ви отговори.
— Предпочитам да не го докосвам.
— Сграбчете го! Направете физическото усилие. Насилете го да ви каже.
— Продължава да се смее.
— Ударете го!
— Не ставайте смешен.
— Ударете го!
— Няма да продължавам с този театър.
— Отнемете му пистолета.
— Той го пусна, но…
— Вдигнете го.
— Добре.
— Застреляйте го. Убийте го!
— Всичко това е напълно абсурдно…
— Убийте го! Направете го. Убивал сте преди, знаете как. Можете и трябва да го сторите.
Дълга пауза.
— Направихте ли го?
— Това е дно много глупаво упражнение, д-р Краснер.
— Но вие наистина си го представихте. Нали? Представихте си, че го убивате.
— Не съм си представил нищо подобно.
— Напротив. Вие го убихте. Представихте си го. А сега си представяте мъртвото му тяло на земята. Виждате го, защото не можете да направите нищо друго.
— Това е… — Гласът на Пендъргаст заглъхна.
— Виждате го, не можете да направите нищо друго. Виждате го, защото аз ви казвам… Но почакайте — той все още не е мъртъв… Движи се, иска да каже нещо. С последни сили ви кимва да се наведете, прошепва ви нещо. Какво каза той току що?
Последва продължителна тишина. После Пендъргаст отговори сухо:
— Qualis artifex pereo.
Глин трепна. Бе разпознал цитата, но разбра, че Краснер — не. Това, което трябваше да бъде точката на пречупване на Пендъргаст, внезапно се бе превърнало в интелектуална игра.
— Какво означава?
— На латински е.
— Повтарям: какво означава?
— Означава: „О, какъв артист умира с мен!“
— Защо казва това?
— Това са били последните думи на Нерон. Струва ми се, че Диоген се шегува.
— Убихте брат си, Алойзиъс, и сега сте се надвесил над тялото му.
Раздразнена въздишка.
— За втори път го правите.
— За втори път?
— Веднъж вече го убихте преди години.
— Моля?
— Да — убили сте всяка доброта у него. Оставил сте от него само една куха черупка, пълна със злоба и омраза. Причинил сте му нещо, което е погубило самата му душа!
Въпреки, че бе подготвен за това, Глин усети, че затаява дъх. Благите, успокояващи нотки отдавна бяха изчезнали: д-р Краснер бе преминал към „фаза трета“, и този път — необичайно ловко.