Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Немският не е от моите езици, за голямо съжаление. Щеше да ми бъде приятно да чета Гьотевия „Фауст“ в оригинал.
— Изумително произведение, могъщо, но и поетично. — Краснер седна на един дървен стол извън полезрението на Пендъргаст.
— Използвате ли свободно-асоциативните методи на психоанализата? — попита Пендъргаст сухо.
— О, не! Развихме наша собствена техника. И тя всъщност е много проста — няма трикове, няма интерпретация на сънища. Единственият фройдистки елемент в нашата техника е декорът на офиса. — Той отново изхихика.
Глин се хвана, че се усмихва. Четвъртият модел за разпитване използваше трикове — всички го правеха, — но, разбира се, субектът не трябваше да ги забелязва. Този модел дори изглеждаше твърде прост и наивен на пръв поглед. Високо интелигентните хора можеха да бъдат заблудени, но само при изключително старание и изкусност.
— Ще ви преведа през някои прости техники за визуализация, което включва също така задаване на въпроси. Става дума за нещо рутинно, което няма нищо общо с хипнозата. Представлява просто начин да се успокои и фокусира съзнанието, за да стане по-отзивчиво към въпросите. Това удовлетворява ли ви, Алойзиъс? Мога ли да се обръщам към вас на първо име?
— Можете и аз съм на ваше разположение, д-р Краснер. Само се безпокоя, че няма да съм в състояние да ви дам информацията, която желаете, защото не вярвам, че тя съществува.
— Не се тревожете за това. Просто се отпуснете, следвайте инструкциите ми и отговаряйте на въпросите колкото може по-добре.
Отпуснете се. Още щом д-р Краснер започна, Глин знаеше, че това е последното нещо, което Пендъргаст би могъл да направи.
— Чудесно. Сега ще намаля осветлението. И ще ви помоля да затворите очи.
— Както желаете.
Светлината намаля до слабо, разсеяно сияние.
— А сега ще изчакаме да минат три минути в пълна тишина — каза Краснер.
Минутите се точеха.
— Нека започнем. — Гласът на Краснер бе придобил нисък, кадифен тембър. Последваха още няколко минути мълчание, след което той поде отново: — Поемете дъх бавно. Задръжте. А сега издишайте още по-бавно. Отново. Вдишване, задържане, издишване. Отпуснете се. Много добре. А сега искам да си представите, че сте на най-любимото си място в света. Мястото, където се чувствате като у дома си, където се чувствате най-удобно и приятно. Разполагате с достатъчно време, за да си представите, че сте там. А сега се обърнете, огледайте обкръжението си. Усетете въздуха. Поемете ароматите, звуците. Кажете ми: какво виждате?
Тишина. Глин се наведе още по-близо към монитора.
— Намирам се на голяма зелена ливада на края на стара букова гора На отсрещния край на ливадата има лятна къща На запад се простират градини и една воденица, до която тече поточе. Ливадата достига до каменно имение, засенено от брястове.
— Кое е това място?
— Рейвънскрай. Имотът на пра-леля ми Корнелия.
— Коя година е и какъв сезон?
— 1972-а, средата на август.
— На колко години сте?
— На дванайсет.
— Вкусете въздуха отново. Какви аромати усещате?
— Прясно окосена трева, с леки нотки на божури от градината.
— А звуците?
— Козодой. Шумолене на букови листа. Далечен ромон на вода.
— Добре, много добре. А сега искам да се издигнете над земята, да полетите… Погледнете надолу. Виждате ли ливадата, къщата отгоре?
— Да.
— Издигнете се още по-високо. На триста метра А сега на четиристотин. Погледнете отново надолу. Какво виждате?
— Имението, конюшните, градините и ливадата, воденицата, развъдника за пъстърва, оранжериите, буковата гора и пиещата се до каменните порти алея. И стената, която огражда всичко това.
— А отвъд нея?
— Пътя за Хадам.
— А сега нека бъде нощ.
— Нощ е.
— А сега ден.
— Отново е ден.
— Осъзнавате ли, че сте под контрол, че всичко е само плод на съзнанието ви и не е реално?
— Да.
— През цялото време трябва да помните това. Вие се контролирате и нищо, което става, не се случва в действителност.
— Разбирам.
— Представете си своето семейство долу на ливадата. Кои са тези хора? Назовете ги по имена, моля.
— Баща ми, Линей. Майка ми, Изабела. Пра-леля ми Корнелия. Кирил, градинарят, който работи малко по-встрани…
Последва дълга пауза.