Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Но разумът й бе достатъчно грижливо трениран през годините, за да се обърка напълно. Бавно, постепенно тя дойде на себе си. В нея отново се събуди интересът към движението, към живота; отново започна да се изкачва до стария си дом, до света си, до имението на Ривърсайд Драйв 891. Тогава започна да наблюдава мъжа на име Рен и накрая се разкри пред добро сърдечния стар джентълмен. Който на свой ред я заведе при Пендъргаст.
Пендъргаст. Беше я въвел за втори път в света, беше й помогнал да премине от сенчестото минало в слънчевото настояще.
Но не всичко бе приключило. Твърде ясно усещаше тънката линия, която я отделяше от душевната нестабилност. А сега се случи това…
Докато вървеше, Констанс прехапа устни, за да спре хлипането.
Но всичко ще бъде наред, опита се да се убеди тя. Ще бъде наред. Алойзиъс й бе обещал това. А той изглежда можеше да направи всичко, дори и да възкръсне от мъртвите.
Тя също му бе дала обещание и щеше да го спазва: да прекарва нощите си тук, където дори Диоген Пендъргаст не би могъл да я открие. Така и щеше да направи, въпреки ужасната тежест, с която това място и свързаните с него спомени притискаха сърцето й.
Напред тунелът се стесняваше и се разделяше на две. Вдясно проходът продължаваше да се вие надолу в мрака; наляво един по-тесен коридор водеше хоризонтално. Констанс избра него, като следваше завоите и извивките му в продължение на стотина метра После спря и най-сетне включи фенерчето.
Жълтата му светлина показа, че проходът се разширява рязко и свършва в малка, уютна стаичка, три на два метра. Подът бе покрит със скъп персийски килим, донесен от една от стаите в сутерена на имението отгоре. Силуетът на голите каменни стени бе смекчен от репродукции на ренесансови творби: Пармиджаниновата Мадона с дългата шия, Бурята на Джорджоне и още няколко. В отсрещния край на нишата имаше легло, а до него — малка масичка. Произведения на Такъри, Тролоп и Джордж Елиът бяха педантично подредени до „Държавата“ на Платон и „Изповедите“ на Свети Августин.
Тук под земята беше много по-топло. Въздухът миришеше не неприятно на скали и пръст. Все пак тази топлина и плахите опити за създаване на домашен уют представляваха за Констанс слаба утеха.
Тя сложи фенерчето на масата, седна пред нея и се загледа настрани. Тук, в скалната повърхност на около метър над пода, имаше вдлъбнатина. Извади оттам подвързана в кожа книга: последният том от дневника, който бе водила от минилите дни, когато все още беше повереница на роднината па Пендъргаст.
Отвори дневника и бавно, замислено започна да прелиства страниците, докато стигна и последния лист. В горния ъгъл бе изписана дата през юли миналата година.
Констанс прочете тази страница веднъж, после втори път, бършейки бликналите сълзи. После с тиха въздишка върна дневника обратно.
Още четиридесет и два тома, еднакви по форма и големина, стояха в нишата. Докато по-близките томове изглеждаха доста нови, тези, които се намираха по-дълбоко, бяха поизносени от времето.
Констанс седеше и ги гледаше, ръката й почиваше замислено на ръба на вдлъбнатината. Движението бе оголило ръката й, разкривайки дълга редица от малки, заздравели белези: двайсет или трийсет еднакви успоредни следи.
С нова въздишка тя се извърна настрани. Угаси фенерчето и — като отправи кратка молитва към близката и бдителна гъмнина — се примъкна към леглото, обърна лице към стената и легна с отворени очи, като се подготвяше, доколкото може, за кошмарите, които неизбежно щяха да дойдат.
43
Виола Маскелене взе куфарите си от лентата за багажи на летище „Кенеди“, нае човек, който да ги натовари в една количка и мина през митническата проверка. Минаваше полунощ, затова не чака дълго. Отегченият служител й зададе няколко безцелни въпроса, подпечата английския й паспорт и я пусна.
В залата за пристигащи чакаше неголяма тълпа Тя се спря, оглеждайки лицата, докато забеляза един висок мъж в сив спортен костюм, който стоеше встрани. Веднага го позна — приликата с брат му беше толкова поразяваща, с неговото високо гладко чело, изваяния нос и аристократична осанка. Само гледката на един човек, който така много приличаше на Пендъргаст, накара сърцето й да ускори ритъма си. Но между тях имаше и разлики. Този беше по-висок и не толкова сух, може би малко по-набит; но лицето му бе по-остро, а скулите и надочната кост — по-изразени; белези, които взети заедно, придаваха на лицето странно асиметричен вид. Косата му беше с рижав оттенък, а брадата — гъста и добре оформена. Но това, което най-стряскащо го отличаваше, бяха очите: едното имаше наситен лешниково-зелен цвят, а другото — млечно син. Тя се зачуди дали не е сляп с това око — то изглеждаше мъртво.