Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
Старицата ги изпрати с поглед. Когато изчезнаха сред дърветата, се върна при огъня и се сгуши, защото от много време все й беше студено.
— Напред! — извика Уилям и посочи гората. Като един войниците му пришпориха конете и препуснаха срещу излизащите от гората конници.
Бе изминал близо час, преди Мечището да изгуби търпение, и Уилям не се съмняваше, че шансовете са на негова страна, защото боят щеше да се води на открито. Макар противникът да разполагаше с числено превъзходство, крондорските войници бяха по-добре въоръжени и обучени. Докато препускаха през тревите, Уилям се молеше хората му в тила на Мечището да изпълнят поставената задача.
— Спазвай линията! Внимавай за фланговете! — дереше се сержант Хартаг.
Светът пред очите на Уилям се превърна в поредица от бясно менящи се картини. Както ставаше винаги по време на сражение, вниманието му бе съсредоточено само върху едно — върху противника срещу него. Ездачът, който се изпречи на пътя му, дръпна рязко юздите и се изправи върху стремената, готов да го посече.
С едно плавно движение Уилям се наклони надясно, вдигна лявата си ръка над главата, отби удара с малкия щит и сабята му посече десния крак на противника. Мъжът изкрещя от болка. В следния миг Уилям вече го бе подминал.
Не знаеше дали противникът му е паднал от селото, нито имаше време да погледне. Пред погледа му се появи друг ездач и той веднага забрави за първия. Този нападна отляво, отби с лекота удара и се опита да го промуши.
Ако беше въоръжен с меча, щеше да се затрудни да спре атаката, но той предвидливо го бе пристегнал в калъф на гърба си и бе избрал къса сабя, много по-подходяща за бой на кон.
Уилям обърна коня и го пришпори след ездача, който бе профучал край него. Мъжът тъкмо се готвеше да посече един свален от седлото крондорски войник, когато Уилям го настигна. Един удар отзад и той увисна на стремената, свлече се на една страна и стана лесна жертва на човека, когото се готвеше да нападне.
И в този момент късметът изневери на Уилям. Конят му изцвили и той усети, че животното пада. Без да се двоуми, младият лейтенант изхлузи крака от стремената и остави на инерцията да го изхвърли от седлото. Докато падаше, сабята изхвръкна от ръката му. Той се изправи и видя, че е зад гърба на поредния противник. Измъкна меча, повали го с удар по главата и остави на друг войник да го довърши. Закачи малкия щит на колана си и улови дръжката на меча с две ръце.
Достатъчен бе един поглед, за да усети, че събитията не се развиват както му се иска. От гората се показа отряд конници, които се оглеждаха боязливо през рамо — някои бяха ранени. Осемте души, които бе пратил в тила на противника, бяха свършили добра работа, но сега победата клонеше на страната на Мечището.
Уилям посече изправения на пътя му наемник и си осигури миг на отдих, през който да се огледа. Пое си дъх и прати кратко и заплашително послание до всички коне: „Лъвове!“ Помъчи се да имитира рева на големите лъвове от северните гори и да прибави мириса на разярени диви зверове, носен от вятъра.
Конете направо полудяха: започнаха да скачат и да пръхтят, някои хвърлиха ездачите си на земята.
Уилям се хвърли срещу поредния противник. Изведнъж забеляза, че наемниците отстъпват. Някои от хората му се втурнаха да ги преследват, други се скупчиха около образувалите се отделни групички на съпротива. Цялото му същество се изпълни с ликуване. За броени минути везните на битката се бяха наклонили от едната на другата страна. Той видя човека, причинил на всички толкова много нещастия, и се втурна към него. Нямаше търпение да отмъсти на убиеца на Талия.
Докато го приближаваше, усети, че настръхва, и разбра, че наблизо действа магия. Спомни си годините, прекарани в Звезден пристан, и изведнъж си даде сметка, че радостта от спечелената битка може да се окаже малко преждевременна.
На пътя му застана един от крондорските гвардейци, целият в кръв.
— Уилям! — извика мъжът и падна на колене. — Той е неуязвим за нашите оръжия!
Уилям се обърна и видя още един от хората му да рухва. Сподвижниците на Мечището не можеха да се похвалят с подобна несъкрушимост и докато Уилям се приближи към мястото на схватката, едрият пират вече бе останал сам. Подобно на животното, чието име носеше, той ръмжеше свирепо, размахваше сабята си и крондорските войници стояха на почетно разстояние.
— Хайде де, не ви ли стиска да се биете! — подканяше ги той.
Тръпки преминаха по гърба на Уилям, когато видя как един от хората му напада Мечището в тил и как сабята му отскача от туловището му, сякаш се е ударила в яка гранитна скала. Мечището се извъртя, замахна със сабята си и го промуши. Единственото му зрящо око блещукаше с безумен пламък. Той се разсмя гръмогласно, сякаш всичко това бе някаква детинска игра.