Убежище

Монасите се умориха да викат в мига, в който Дризт им напомни, че крясъците им могат да събудят обитателя в другия край на тунела.

— Дори ако някой стигне до решетката, той няма да ви чуе през тази врата — обясни им елфът, оглеждайки тежката порта на светлината на свещта, запалена от Матеус. Вратата бе комбинация от желязо, кожа и камък и прилепваше идеално на отвора — бе изработвана от джуджета. Дризт се опита да блъска по нея с ятаганите си, но това предизвика само тъп звук, който едва ли стигаше по-далеч от крясъците на монасите.

— Загубени сме — извика Матеус. — Няма изход, а нашите провизии не са особено много!

— Още един знак! — изтърси неочаквано Джанкин, но двама от монасите го запратиха на земята, преди да успее да побегне към дупката на дракона.

— Може би в думите на брат Джанкин има истина — каза Дризт след дълга пауза.

Матеус погледна подозрително към него.

— Мислиш, че провизиите ще ни стигнат за по-дълго време, ако брат Джанкин отиде да се срещне с Хефест? — попита той.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Нямам намерение да жертвам никой — каза той и погледна към борещия се с братята си монах. — Без значение какво е желанието му! Но изглежда има само един път навън.

Матеус проследи погледа на Дризт надолу към тъмния тунел.

— Ако не планираш жертви, тогава гледаш към погрешния път — изпухтя внушителния монах. — Със сигурност не възнамеряваш да минеш покрай дракона, нали?

— Ще видим — бе единственото, което му отвърна елфът. Той запали още една свещ от първата и се отдалечи на малко разстояние по тунела.

Здравия разум на Дризт се противеше на неустоимото вълнение, което изпита при мисълта да се срещне с Хефест, но за него този спор бе само неизбежно, но преодолимо препятствие. Припомни си, че Монтолио се беше сблъсквал с дракон и бе загубил едното си око. Спомените на пазителя от битката, с изключение на раните му, не бяха толкова ужасни. Дризт започваше да разбира онова, което слепият пазител му бе казал за разликата между оцеляването и осъществяването. Колко ценни можеха да са петстотинте години, които вероятно стояха пред него? Заради монасите Дризт се надяваше, че някой ще дойде, ще вдигне решетката и ще отвори вратата. Пръстите на елфа обаче, пламнаха с обещаващ трепет, когато стигна до торбата си и извади книгата за дракони, която бе взел от долината. Чувствителните му очи се нуждаеха от малко светлина и той успя да намери лесно това, което търсеше. Както и очакваше, в книгата имаше пасаж за червения дракон, който живееше на запад от Мирабар. Той потвърждаваше, че Хефест не е истинското име на дракона, а просто название, дадено му във връзка с някакъв мрачен бог на ковачите. Пасажът не беше голям, повечето от него бяха разкази за търговци, посетили дракона, за да го наемат заради дъха му, както и други — за търговци, които очевидно бяха казали нещо лошо или се бяха пазарили твърде много за цената, или може би драконът просто е бил гладен или в лошо настроение, които никога не бяха напуснали бърлогата му. Най-важното за Дризт бе, че текстът потвърждаваше твърдението на монасите, че звярът е ленив и в известна степен глупав. Според бележките Хефест бил прекомерно горд, каквито обикновено са драконите, и способен да говори на Общото наречие, но „му липсвало достатъчно от интуитивната подозрителност, свързвана обикновено с рода му, особено със старите червени дракони.“