Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
През пролетта и лятото техните отношения се бяха развили — Дризт им служеше като мълчалив пазач, докато монасите ходеха на просия и си причиняваха страдания. Това изглеждаше доста отблъскващо, а понякога и измамно за принципния елф, но за момента Дризт нямаше друга възможност.
Дризт се вглеждаше в подскачащите пламъци и обмисляше съдбата си. Гуенивар все още се отзоваваше на повика му и много пъти бе използвал ятаганите и лъка си успешно. Всеки ден си казваше, че покрай тези някак безпомощни фанатици, служи на Миелики и на собственото си сърце. Но той все още не гледаше на монасите с голямо уважение и не можеше да ги нарече приятели. И сега, наблюдавайки петимата мъже, пияни и разлигавени, Дризт подозираше, че това никога няма да стане.
— Удари ме! Разсечи ме! — извика неочаквано един от монасите и се втурна към бъчвата, препъвайки се към Дризт. Елфът го хвана и успя да го задържи на краката му, но само за момент.
— Излей злобата си върху мен! — изломоти мръсният, брадясал монах и дългият му силует се сви в ъгловата купчина.
Дризт се извърна, поклати глава и несъзнателно бръкна с ръка в торбичката си, за да докосне ониксовата статуетка. Нуждаеше се от допира й, за да си припомни, че не е съвсем сам. Беше оцелявал, побеждавайки в безброй самотни и безкрайни битки, но съвсем не беше доволен от това. Бе намерил място, може би, но не и дом.
— Както долината без Монтолио — унесе се той в спомени. — Никога дом.
— Каза ли нещо? — попита брат Матеус, пълният монах, който тъкмо идваше, за да събере своите пияни спътници. — Моля те, извини брат Джанкин, приятелю. Страхувам се, че той пи твърде много.
Безпомощната усмивка на Дризт красноречиво говореше, че не се е обидил, думите му свариха брат Матеус — водачът и най-разумният, макар и не най-почитаният, член на групата — неподготвен.
— Ще завърша пътуването до Мирабар с вас — обясни Дризт, — но после ще ви напусна.
— Ще ни напуснеш? — попита Матеус разтревожен.
— Мястото ми не е тук — добави Дризт.
— Десетте град — избъбри в този момент Джанкин.
— Ако някой те е обидил… — започна Матеус, без да обръща внимание на пияния.
— Никой не ме е обидил — каза Дризт и се усмихна отново. — В живота за мен има повече, брат Матеус.
Моля те, не се сърди, но напускам. Решението ми не беше взето лесно.
Монахът обмисли за момент думите му.
— Както решиш — каза той, — но можеш ли поне да ни придружиш през галериите до Мирабар?
— Десетте града — настоятелно повтаряше Джанкин. — Това е място за страдане! На теб също ще ти хареса, елфе. Място на изгнаници, където един изгнаник може да намери мястото си!
— В сенките често има хищници, които дебнат да плячкосат беззащитните монаси — прекъсна го Матеус, като го разтърси грубо.
Дризт спря за момент, смаян от думите на Джанкин. Той обаче беше паднал и елфът погледна към Матеус.
— За това ли тръгвате през галериите към града? — попита Дризт монаха. Галериите обикновено бяха запазени за миньорските колички, които пътуваха от Гръбнака на света, но монасите винаги минаваха през тях, дори в ситуация като тази, когато щяха да заобиколят града, просто за да изминат по-трудния път.
— За да давате жертви и да страдате? — продължи Дризт. — Със сигурност пътят е чист и много по-удобен, когато зимата е още далеч. — Елфът не харесваше галериите до Мирабар. Всички пътници, които биха срещнали из тях, щяха да познават елфите твърде добре, за да може да скрие от тях своята идентичност. Дризт се бе уверил в това при предишните си пътувания.
— Другите настояват да минем през тунела, макар че се отклонява от пътя ни с много мили — отвърна Матеус с остра нотка в гласа. — Но аз предпочитам по-лични форми на страдание и ще оценя твоята компания до Мирабар.
На Дризт му идеше да закрещи на лицемерния отец Матеус, който смяташе пропускането на едно хранене за голямо страдание и само използваше фасадата на монасите, тъй като наивните хора даваха монети на забулените фанатици, най-често просто за да се отърват от миризливите мъже.
Дризт кимна и загледа как Матеус извлича Дан-кин.
— И после ще напусна — прошепна той.
Можеше да си повтаря отново и отново, че служи на богинята си и сърцето си, като защитава привидно безпомощната банда, но тяхното поведение често съвсем не съответстваше на тези думи.