Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Той вдигна фенера от земята и напусна килията. Слугата го последва, вратата се хлопна зад тях и Ема чу отвън да издрънчава здраво резе, правещо бягството немислимо. Ето как свободата и тиранията се сблъскаха по привичка в тясната, тъмна камера! Сламата беше нейната постеля, а мръсната вода — напитката. В окаяното помещение не проникваше свеж въздух, а бе осъдена и на глад, тъй като царевичното парче хляб, което се търкаляше до стомната, нямаше да стигне кой знае до кога.
По време на дългата езда девойката бе имала възможност да размени необезпокоявана няколко думи с Каря, при което индианката я бе посъветвала да си достави по възможност някакво оръжие, за да се противопостави на посегателството, което предстоеше над двете. Ема бе последвала добрия съвет. Сега в нейно притежание се намираше нож, а опитът показа каква полза може да допринесе. Тя стисна дръжката още по-здраво, твърдо решена да не допусне в никой случай да й бъде изтръгнат. Ала продължителната езда и последният инцидент бяха изчерпали телесните и душевните й сили. Тя се свлече на постелята и даде воля на сълзите си. Намираше се дълбоко под земята като жертва на един безчувствен злодей, без друга надежда, освен Стернау да успее да проследи нейните дири.
Междувременно Вердоха се върна със своя слуга при другите, които чакаха пред пирамидата. Тя бе останка от древното мексиканско строително изкуство, издигната от тухли върху скална основа. Преди започване на строежа в тази основа били прокопани и свързани с ходници многобройни камери. Самата пирамида също бе прорязана от такива ходници, в които владетели и жреци на залязлото кралство са пазели своите тайни и служели на своя бог Слънце. Под влияние на годините тухлите се бяха разтрошили, а растенията впивали все по-дълбоко корените си в пукнатините. Това още повече бе отслабило строежа. Неговият връх бе разрушен от атмосферните условия и отвеян малко по малко от бурите, така че днес тя наподобяваше изтънен горе хълм, покрит от подножието до билото с храсталаци.
Но във вътрешността бурите и дъждовете не бяха в състояние да проникнат. Камерите и ходниците бяха все още добре запазени и притежаваха същата здравина, каквато са имали преди векове. Древният строеж бе разположен на земи, принадлежали още на прадедите на Вердоха. Един от тях дълго търсил напразно някакъв вход на пирамидата и най-сетне го открил сред отломъците, камъни и тухли. Той не го бе направил обществено достояние и така тайната продължаваше да се предава в семейството по наследство. От онова време във вътрешността на пирамидата се бе случило много нещо, което не бе предназначено за дневна светлина и очите на закона. Слугата, водил Вердоха и Ема, бе пазачът на древната постройка и се ползваше с доверието на настоящия господар. Двамата съхраняваха тайната с ревниво мълчание и знаеха, че могат да разчитат един на Друг.
След като Вердоха се върна от пирамидата, индианката бе развързана от коня. Закриха очите й, а после сториха същото и с Пардеро. Онзи наистина се възпротиви, но в края на краищата трябваше да се примири, тъй като Вердоха заяви, че никому няма да покаже входа на пирамидата. Веднъж стигнал във вътрешността, Пардеро можеше да свали превръзката и да се скита безпрепятствено и само входът оставаше за него, както и за всеки друг, запретен. Пазачът улови момичето, а Пардеро бе поведен от Вердоха. Отново стигнаха до килията, в която бе затворена Ема. Редом с нея имаше друга подобна, която бе отворена и щеше да подслони индианката.
— Засега тръгвам — обърна се Вердоха към Пардеро, — за да доведа другите пленници. Ти виж как ще се оправяш с Каря! Когато приключиш, необходимо е само да повикаш от изхода на тоя ходник или да чакаш там.
Той се отдалечи с пазача. Пардеро смъкна превръзката от очите на девойката и освободи ръцете й, така че тя сега можеше да ползва свободно крайниците си. Той бе задържал фенера при себе си и оглеждаше красивото създание със страстен поглед.
— Сега вече няма кой да те изтръгне от мен! — заяви той. Очите й блеснаха надменно и с гняв. Тя, дъщерята на прочут главатар, сестрата на също така прочутия Бизоновото чело, ни най-малко не се страхуваше от едноръкия лейтенант.
— Страхливец! — отвърна тя с тон на най-дълбоко презрение.
— Страхливец? — ухили се той. — Нима не ви победихме? Нима не ви пленихме и домъкнахме дотук?
— Пленихте ни с коварство, когато спяхме. Никой истински мъж не воюва с жени. Стернау не ви ли избяга? Той беше мъж и вие не можахте да го задържите. Вие сте като койотите, които отиват за плячка само през нощта и с превъзходство на силите, ала вият от страх, когато чуят да проехти изстрел. Аз съм момиче, но от теб се страхувам още по-малко от някой бръмбар, бръмчащ около мен, когото мога да смачкам между пръстите си.