Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
От настъпването на деня бяха минали около четири часа, когато Стернау стигна мястото, където бе смъкнал с изстрели последните двама мексиканци от конете им. Прегледа почвата и установи, че отрядът е поел по неговите дири заедно с пленниците, но без ранените. Той се засмя, понеже бе яздил в кръг и се намираше зад тях, докато те го мислеха пред себе си. Без да губи време препусна след тях. Вярно, че бе изтощително да ги преследва с два товарни коня, но, от друга страна, имаше предимството с честа смяна на конете да развива по-голяма бързина.
Стернау стигна мястото, където се бе отправил на юг и видя по следите, че тук наистина са се спрели да се посъветват, но са тръгнали след него. А когато след два часа се озова на мястото, където бе свил на изток, отпечатъците от копитата показаха, че тук се е състояло повторно съвещание, но този път резултатът бе друг. Мексиканците бяха изоставили следите и оттук бяха яздили на запад, значи директно навътре в пустинята Мапими. Той ги последва. Те нямаха привичката за подобна езда. Индианци и ловци винаги яздеха в индийска нишка, та да не се разбере от следите техния брой. А мексиканците образуваха широка група. Стернау преброи тринадесет отделни конски дири, следователно всички, освен четиримата победени, бяха заедно — Вердоха, Пардеро, четиримата пленници и седем мексиканци. Той хранеше надеждата тази вечер да се промъкне до лагера им и отново да обезвреди неколцина от тях. С тая утешителна мисъл препусна отново напред.
Когато през изтеклата нощ четиримата мексиканци се впуснаха след беглеца, останалите се заослушваха мълчаливо в нощта. Дори Вердоха забрави болките в окото. Дълго време всичко остана спокойно, ала сетне в далечината се разнесоха два изстрела. Звукът бе толкова слаб, че едва успяха да го доловят.
— Спипаха го! — викна Пардеро.
— Да, но не жив — ядоса се Вердоха. — Застреляли са го обесниците! Как ще му отмъстя сега? Кой ще се заеме с окото ми?
— Може да е само ранен — обади се един от мексиканците.
— Тоя исполин изглежда има жилав живот.
— В такъв случай го карат насам. До половин час сигурно ще са тук.
Но половиният час мина, а никой не идваше. Вердоха стана неспокоен.
— Ама какво се мотаят ония нехранимайковци? — рече той. — Ще ги накажа за тая мудност!
Отново мина половин час, после цял, без някой да се появи. Окото на Вердоха така го болеше, че бе принуден да си върже кърпа. По страната му се стичаше някаква парлива течност, която трябваше постоянно да избърсва. Не можеше да заспи. Затова шареше цяла нощ, бълвайки гневни проклятия, а когато наближи да се зазори, изпрати двама мексиканци да потърсят четиримата си другари.
Те възседнаха конете си и препуснаха. След известно време намериха един от спътниците си да лежи все още в полубезсъзнание на земята. Беше му отнето всичко, което е носел със себе си, а конят пропъден, пасеше на неголямо разстояние. Заловиха животното и вдигнаха спътника. Едва изминали триста крачки, се натъкнаха на втория си другар, свален от седлото от приклада на Стернау, комуто също помогнаха да се качи на коня.
След пет минути се натъкнаха на двамата ранени, чиито животни Стернау бе взел със себе си. Качиха ги на конете си и шестимата поеха бавно назад.
Когато навлязоха във видимостта на лагера, всички наскачаха, изпълнени с очакване.
— Е? — запита Вердоха. — Къде е Стернау?
— Открихме само другарите си. И четиримата са ограбени.
При тия думи очите на пленените мъже блеснаха, изпълнени с надежда, а Ема нададе вик на радост.
— Тихо! — кресна й Вердоха. — Твърде рано е да ликувате. Още не ни е избягал. Напред, потегляме! Трябва да знам каква посока държи.
Пленниците бяха вързани на конете, останалите се качиха на седлата и се насочиха към местността, където се бе състояла битката. Когато стигнаха там, прегледаха грижливо терена, но така и не разбраха как се е удало на Стернау да ги надвие.