Пирамидата на бог Слънце

— Това не бе нужно! — изръмжа пазачът. — Сега трябва да го чакаме.

— Я стига, искал е да не го смущаваме. Все пак и през ум не ми минава да се съобразявам с Пардеро.

— А ако поиска да се върне?

— Тогава нека потърпи.

— Може да тръгне по ходника и се заблуди или види нещо, което не е за очите му.

— Ние ще заключим следващата врата, така че ще има възможност да проникне само в тази галерия и ще не ще, ще търпи, докато дойдем да го вземем.

— А ако тръгне от килията в обратна посока?

— И в този случай няма да отиде далеч. Няма да успее да отвори задната врата, защото не знае секрета. Ела, след един час ще дойдеш да го прибереш!

Те тръгнаха, а двете девойки облекчено поеха дъх, понеже не бяха се чувствали много добре при мисълта отново да бъдат заловени. Заслушаха се, докато стъпките отзвучаха, след което Ема запита:

— Сега какво ще правим?

— Ще освободим двамата сеньори. А когато сме четиримата, няма от какво да се боим.

Ема издърпа резето, бутна вратата и двете момичета излязоха в напречната галерия. Закрачиха по нея, докато стигнаха две разположени една до друга врати. Каря почука, ала никой не отговори. Похлопа на другата, но и зад нея остана тихо. Тогава избута резето и освети вътрешността на килията. Светлината падна върху един мъж, който лежеше на земята, вързан с две вериги.

— Сеньор Унгер! — разпозна го тя. — Защо не отговаряте?

Кормчията трепна от радост и веригите му издрънчаха. Той не беше видял кой е отворил, тъй като Каря бе осветила килията, но самата тя стоеше в сянка. И сега Унгер веднага позна индианката по гласа.

— Сеньорита Каря! — удиви се той. — Как се озовахте тук?

— Ние се освободихме — отговори тя.

— Ние? Кого имаш предвид още?

— Сеньорита Ема.

— Я гледай! Тя при вас ли е?

— Да, тук съм — отвърна Ема и влезе в килията да се покаже. — Храбрата Каря уби Пардеро, взе му оръжията и освободи и мен. Сега и вие ще бъдете свободен.

— Слава Богу! — възкликна Унгер и въздъхна дълбоко. — А Вердоха тръгна ли си?

— Да. Пазачът ще се върне едва след час.

— Значи имаме време. Сеньор Мариано лежи в съседната килия.

— Ще освободим и него — каза Каря. — Но как ще се справим с веригите ви? Нямаме ключ за ключалките.

— О — рече Унгер, — няма никакви ключалки, а само по един железен клин отсам и отвъд до стената, които няма как да достигна. Погледнете, сеньорита!

Така беше, както казваше. Той лежеше по гръб и всяка ръка бе прикована с верига към съответната стена на килията. Двете вериги бяха толкова къси, че държаха ръцете разперени, така че нито с дясната можеше да освободи лявата, нито с лявата дясната. Каря от пръв поглед разбра как се снемат веригите и минута по-късно Унгер стоеше в килията прав, без окови и протягаше силните си моряшки крайници, за да възвърне нарушеното кръвообращение.