Стоманеното сърце

Ухилих се доволно, щом стигнах задницата на микробуса. Бях точно навреме, за да видя как вътре Коуди и Ейбрахам смъкват капака на грамаден сандък. Не ги бях забелязал да товарят колата — станало е в хангара.

Коуди носеше тъмнозелено яке и очила — създадената от нас униформа за Светлина. Очите ми бяха привлечени от нещата в сандъка — три лъскави зелени мотоциклета.

— Моторите от магазина на Диамант! — възкликнах аз и ги посочих. — Вие сте ги купили!

— Купили сме ги я! — отвърна Ейбрахам и прекара ръка по гладката тъмнозелена украса на единия от моторите. — Нямаше да стане да допусна машини като тези да ни се изплъзнат.

— Но… ти ми каза не!

Ейбрахам се засмя.

— Чувал съм как караш, Дейвид.

Избута някаква рампа от буса и дотътри един от моторите до Меган. Тя седна и запали двигателя. Монтирани отстрани на колелата малки кръгове сияеха яркозелено. Бях ги забелязал при Диамант.

Граватонични приспособления, мина ми през ума. Може би за да направят колелата по-леки? Граватониката не можеше да застави нещата да летят; използваше се да намали отката или да направи тежки предмети по-лесни за носене.

Ейбрахам дотъркаля следващия мотор.

— Ти щеше да караш един, Дейвид — каза Коуди и забързано заприбира неща от задницата на колата, сред тях и търсача. — Някой обаче повреди микробуса.

— Така и така нямаше да избяга на хеликоптерите — отвърна Меган. — Двама от нас ще трябва да се движат тандем.

— Ще взема Дейвид на моя — заяви Коуди. — Хващай тая торба, момко. Къде са каските?

— Бързо! — с напрегнат глас възкликна Тиа.

Скокнах да взема посочената от Коуди торба. Беше тежка.

— Мога да карам! — казах аз.

Меган ме изгледа, както си нахлупваше шлема.

— Отнесе два знака, докато опитваше да завиеш покрай един ъгъл.

— Бяха малки! — възразих аз, преметнах през рамо торбата и се завтекох към машината на Коуди. — А и бях доста напрегнат!

— Вярно? — попита Меган. — Колкото сме ние сега?

Запънах се. Ха сега. Сам си го докарах, нали?

Коуди и Ейбрахам запалиха моторите си. Имаше само три каски. Не поисках — надявах се якето ми да е достатъчно.

Преди да достигна Коуди, чух тупкащите звуци на хеликоптер над себе си. От една от преките излезе брониран микробус на Правоприлагането; в картечния купол на покрива имаше човек. Той откри огън.

— Злочестие! — каза Коуди и бързо подкара мотоциклета си, докато куршумите се забиваха в земята около него. Върнах се при останките на нашия микробус.

— Скачай — изкрещя ми Меган; тя беше най-близко. — Сега!

Наведох се и изтърчах до мотора й, хвърлих се зад нея и я стиснах през кръста, докато тя подгряваше двигателя. Изнесохме се и полетяхме по тясна уличка, тъкмо когато моторите на Правоприлагането се появиха с рев от друга пряка.

Изгубихме Коуди и Ейбрахам мигновено. Бях прегърнал плътно Меган — признавам си, че ми се щеше да можех да го направя при по-нормални обстоятелства. Чантата на Коуди ме удряше по гърба.